Светкавичният отговор дойде от секретарката вляво, която обикновено беше най-бавната. Това подразни любопитството му.
— Помниш кодовете на посолствата наизуст ли?
— Не, господин генерал. Днес вече два пъти ме питаха за този. Първо вашият личен секретар, когато пристигна онзи плик с черен гриф.
— А вторият път? Пак ли беше личният ми секретар?
— Не, вторият път беше онази офицерка, която присъстваше на съвещанието сутринта. Когато всички излязоха в почивка, тя ме помоли да намеря кода в базата данни.
— Онази от военноморското разузнаване?
— Не, другата, със зелената униформа. От Осем-двеста.
Той кимна бавно, обмисляйки информацията. Секретарката изчака няколко секунди, после попита:
— Да ви свържа ли с посолството в Париж?
— Не, няма нужда — отвърна той. — Повикай Зоро, веднага.
24
Дълго време Йерми виждаше само ниви.
След половин час в полезрението му попаднаха скучни офис сгради и грозни молове. Едва когато автобусът слезе от магистралата, той видя и жилищни кооперации; изглеждаха точно така, както си ги бе представял красиви и еднообразно аристократични. Йерми си каза, че най-после са навлезли в Париж.
Заваля дъжд. По тротоарите внезапно се появиха истински французи — мъже с дълги шлифери, стройни момичета с високи токчета, стилни възрастни дами с пудели. Всички бяха с чадъри, сякаш някакъв божествен ред се грижеше да ги предпази още от първите дъждовни капки.
Той нямаше представа къде го отвежда този автобус. Взел го бе от изхода на терминал 2А, за да избегне среща с полицаите наоколо. Автобусът беше бял и с логото на летището; много пътници се качиха на него и Йерми ги последва. По всичко личеше, че той е единственият израелец сред пътуващите. Плати билета на шофьора като всички останали, остави куфара на рафта за багаж като всички останали и като всички останали седна до прозореца. Единствено свитият на топка стомах го отличаваше от другите пътници.
Дъждът вече плющеше по стъклата на прозорците. Пешеходците тичаха към кафенетата, които бяха големи и осветени. Йерми започна да различава туристите, сами и по двойки, също така объркани като него. Автобусът навлезе в малки тесни улици и от прозореца той вече виждаше бизнесмени, издокарани с леки пролетни костюми в жизнерадостни цветове. Такситата бяха бели, автобусите зелени, а фаровете на колите светеха в жълто. Всичко останало беше сиво.
Автобусът зави рязко в някаква тясна уличка, като се опитваше да заобикаля локвите около скупчените под тентите на кафенетата и магазините пешеходци. Йерми избърса с ръка запотения прозорец и се загледа във витрините; магазините бяха луксозни, това бе повече от очевидно — безкрайно море от дантели, бижута и всякакви други маркови стоки, включително един голям магазин на „Фаберже“, който би зарадвал баба му и дядо му, в чиято домашна библиотека в Ашдод имаше цял рафт с книги, посветени на изчезналите скъпоценности на царя.
Междувременно тясната уличка се бе вляла в широк булевард, изпълнен с повече хора, отколкото бе виждал събрани на едно място през живота си. По торбите, които носеха, той се досети, че това е булевардът с големите универсални магазини — онези, за които баба му толкова много му бе разправяла. Инстинктивно опипа предния джоб на панталона си, издут от парите, които тя му бе дала за пътуването.
Автобусът бавно зави наляво по кръгово кръстовище и малко след това спря. Шофьорът отвори задната врата и пътниците се втурнаха към багажното отделение, сякаш всеки се боеше, че тъкмо неговият куфар ще изчезне в суматохата. Последен слезе Йерми. Стисна в едната си ръка дръжката на куфара, а с другата побутна назад качулката на подплатеното си военно яке.
Той се намираше на малък площад, който според табелата носеше името на руския балетен импресарио Сергей Дягилев. Опита се да приеме това за добър знак, макар да не знаеше накъде да тръгне. Каза си, че универсалните магазини са останали назад, което означава, че право напред би трябвало да е Операта. Той пресече улицата и направи няколко крачки в същата посока, като разсеяно поглеждаше към витрините на скъпите магазини. От рекламен плакат за кафе в капсули, закачен на една от тях, го гледаше Джордж Клуни.
Наоколо имаше много хотели, но изглеждаха твърде долнопробни и Йерми се съмняваше, че ще разполагат с технологията, която му бе нужна. Продължи да върви напред и не след дълго вляво от себе си видя някакво здание, чудовищно както по размер, така и по грозота. Йерми предположи, че бе стигнал до задната фасада на Операта. Площадът отпред беше празен в дъжда. От двете страни на улицата се издигаха хотели.