В първия хотел рецепционистът го огледа от глава до пети и с убедителен тон го уведоми, че, за съжаление, нямат свободни стаи.
Той пресече улицата към следващия, чието фоайе беше по-голямо от самата Опера. Около него се чуваше глъч на много езици, сред които руски и дори иврит. Всички работещи на рецепцията бяха жени, което увеличаваше значително шансовете му.
Рецепционистката го изгледа с интерес, граничещ с умиление, когато ѝ обясни, че няма кредитна карта. След консултация с началник-смяната тя се върна при него и му предложи разумен компромис: при тези обстоятелства и предвид факта, че няма резервация, хотелът е готов да му предостави стая, но срещу предварително заплащане, дори само за една нощ. Жената преснима паспорта му и предложи да му помогне с попълването на формуляра. Тя преписа името му буква по буква от паспорта: Владислав Йермински. Гражданство: израелско. Възраст: двайсет и една години. Той ѝ продиктува адреса и пощенския си код. Цел на посещението: бизнес? Почивка? Друго? Бизнес, отвърна той. След като ѝ наброи половината от парите си — двеста и петдесет евро, — той получи ключа от стая №5508. Както се бе надявал, ключът беше електронна карта с 32-битов код. Детска игра.
Стаята беше по-малка, отколкото бе очаквал за такава цена, но предлагаше възможност за включване към хотелската мрежа, а за него само това имаше значение. Завесите бяха широко отворени и от тях се виждаше предната фасада на Операта с разните позлатени гръцки божества. Телевизорът беше включен и от него се чуваше някаква особено дразнеща вариация по Чайковски.
Йерми потърси дистанционното и натисна бутона. Музиката отстъпи място на истеричен репортаж на френски, илюстриран със снимка на самолет с цветовете на „Ел Ал“ и надпис с огромни червени букви: ОТВЛИЧАНЕТО НА „ШАРЛ ДЬО ГОЛ“. Без да отделя очи от екрана, Йерми понечи да седне на леглото, но краката му бяха престанали да го слушат. Той се свлече на пода, вперил поглед в изображенията на китайците и блондинката. Трябваше да обмисли новата информация.
25
На всеки паркинг по „Шанз-Елизе“ надпис с големи светещи букви обявяваше, че няма свободни места. Цялото авеню излъчваше гордост и добро настроение, блеснало на слънчевите лъчи след проливния дъжд. Абади реши да си пробва късмета в преките улици, като търсеше с поглед подходящо място. Заради продължителните проверки за сигурност пред израелското посолство рискуваше да закъснее за часа на защитения разговор и за момент си помисли да остави колата направо пред бариерата. Но тя бе взета под наем, а точно сега не бе нужно да си навлича допълнителни неприятности.
Той забеляза, че пред входа на скъпия ресторант „Льо бьоф сюр льо тоа“ младеж паркираше колите на клиентите, и небрежно му подаде ключовете си заедно с щедър бакшиш. После още с влизането си в ресторанта се сети, че е забравил нещо отвън, извини се на хостесата и излезе. Сви вляво по авеню Матиньон. От всички парижки паметници Абади изпитваше странна неприязън към Триумфалната арка. При вида ѝ просто изпадаше в депресия. Последната му ученическа екскурзия във Франция беше тук. Абади си спомни как любимият му учител по история жестикулира ентусиазирано, сочи към Плас Етоал и възхвалява военните подвизи на Наполеон. Две седмици по-късно родителите му се преселиха в Израел и той никога не им го прости. Затова намрази и паметника.
Той забърза към посолството. Полицаите зад бариерата го забелязаха отдалече. Той от години посещаваше израелски посолства по целия свят и навсякъде охраната изпитваше едва ли не лична омраза към него, мъчейки се да разбере точно каква е ролята му и обиждайки се от отказа му да обясни по-подробно. Това неизменно му струваше всеки път поне двайсетминутен разпит, минаване през скенери, претърсване или поне дълго и унизително чакане.
На първата бариера, която се намираше под френска юрисдикция, всичко мина доста гладко. Полицаите поискаха да видят паспорта му и докладваха името му по радиостанцията. Абади забеляза миниатюрните камери, прикрепени към униформите им; той не се съмняваше, че личните данни на всеки посетител в израелското посолство се съхраняват някъде в базата на френското контраразузнаване. Той беше последният човек, който би се възпротивил.
За негова изненада, полицаите почти мигновено получиха указания да го пропуснат. На втората бариера също нямаше бавене. Минаването през скенера протече бързо, почти небрежно, а до претърсване изобщо не се стигна. Служителят от охраната му подаде обратно паспорта с думите: „Можете да влезете“. По радиото не бе получил указания да пита Абади за целта на посещението му в посолството.