На третата бариера обаче му зададоха този въпрос.
— Трябва да използвам секретната ви секция — каза той и извади служебната си карта на офицер от разузнаването, която беше изтекла преди време.
Дежурният на пропуска сякаш не забеляза това. Той потърси името му в отпечатания списък, окачен на стената на караулката, обади се на някого по телефона и му върна картата без коментар, може би дори с лека усмивка.
— Трети етаж, вдясно по коридора. Шефът на охраната ви очаква.
Това вече граничеше с научна фантастика. Шефът на охраната на посолството бе обиждал Абади неведнъж в миналото, като всеки път го бе бавил на влизане, бе го разпитвал какво точно работи, бе се опитвал да му отреже достъпа до секретната секция. Този път обаче наистина го очакваше горе на етажа, за да му отвори незабавно заветната врата и да му пожелае „на добър час“.
На стената имаше шест часовника, показващи часа в различни градове по света — една поостаряла, но мила практика. Абади зададе личния си код и набра номера на Специалната секция към Звено 8200. Според съответния часовник в Израел беше 15:59 часът — време да се свърже с една млада жена, която никога не бе срещал, но единствено, на която можеше да вярва.
26
Стигнаха пеша до Китайския квартал.
Като всички войни в организацията, и двамата носеха имена на китайски дракони. По-високопоставеният беше кръстен на дракона с човешко лице Джулун и също като него предпочиташе да не споделя тайните си. Той не си бе направил труда да обясни на младшия си партньор защо трябва да слязат от метрото на „Толбиак“, вместо да продължат с влака до крайната спирка. Просто допускаше, че възможността за случайна проверка от френската полиция е по-голяма в края на линията, особено с оглед на големия брой нелегални имигранти, които пътуваха по нея. Не че той имаше основания изобщо да очаква проверки — досега всичко бе минало съвсем гладко.
Това до голяма степен се дължеше на партньора му, който със сигурност щеше да бъде повишен в старши дракон след приключване на мисията. Той бе избрал оптимално мястото за екзекуция, отлично се бе справил и с момичето, което използваха за примамка, помогнал бе на командира си при изпълнението на операцията. Бе се доказал и при планирането на изтеглянето, когато се бяха смесили с група китайски туристи, излизащи в този момент от терминала.
До момента не се бяха натъкнали на нито една неочаквана пречка — рядко постижение дори за опитни войни. Оставаше им само да се доберат до тайната квартира в 13-и район, в сърцето на Китайския квартал, и да чакат да бъдат извикани за доклад, преди да бъдат изпратени обратно в родината.
Те взеха ескалатора до изхода откъм авеню Д’Иври, където ги изненада пороен дъжд. Бяха все още облечени с еднаквите си костюми, които им бяха служили за прикритие на летището, но привличаха внимание на улицата. Тръгнаха към Китайския квартал, но след няколко минути Джулун разпореди да се скрият на сухо. Право срещу тях имаше супермаркет с горд светещ надпис: „Най-големият китайски супермаркет западно от Пекин“. Той реши да си купят чадъри и по един лек дъждобран, преди да продължат пътя си.
Ако не се брояха един-двама французи, клиентелата вътре беше изцяло от виетнамци. Китайци бяха само служителите. Той усети подозрителните им погледи и двамата се насочиха бързо към гондолите с дрехи. Купиха си два навити на руло найлонови дъждобрана по две евро единия — по-евтино, отколкото и в Китай. После добавиха към покупката два черни чадъра, макар че Джулун не знаеше как ще се справят с бурния вятър.
По пътя към касите се изгубиха. Супермаркетът беше огромен — само рибният отдел беше по-голям от всеки китайски супермаркет. Опитвайки се да се върнат обратно по стъпките си, те се озоваха в отдела за електроника пред една цяла стена от свръхмодерни телевизори, всички настроени без звук на един и същ канал. Френска говорителка с красиви големи очи говореше оживено, насложена върху снимка на пътнически самолет.
Изведнъж образът се смени и Джулун видя себе си. Той приклекна инстинктивно, сякаш стреляха по него, после отново се изправи, приковал поглед в стената. Видеозаписът беше черно-бял, но изключително ясен; лицето му го гледаше от стотиците екрани, сякаш му се подиграваше — подиграваше се на всичките му предпазни мерки, на прибързаната му увереност в успеха на мисията, на всичките му предишни постижения. Миналото вече не съществуваше.
Видеозаписът беше монтиран някак странно; във всеки случай, той не отразяваше цялото събитие. Двамата бяха заснети как се доближават незабелязано зад гърба на жертвата, нахвърлят се върху него и после събират вещите му от пода. Може би камерата не бе уловила всичко, но и онова, което бе успяла да види, беше твърде много.