Отново се включи водещата от студиото; сините ѝ очи се взираха умолително в зрителите с призив за помощ, след което на екрана се появи стоп кадър с тях двамата, а отдолу — телефонен номер. Джулун не знаеше френски, но не беше и нужно. Виждали ли сте тези двама души? Ако да, позвънете незабавно на горещата полицейска линия.
Той бавно се огледа, като се опитваше да не привлича внимание. Повечето от пазаруващите бяха заети със собствените си дела, но някои следяха репортажа. Въпреки увеличените снимки от охранителната камера — колкото и да беше усъвършенствана тя — Джулун знаеше, че при други обстоятелства имаха приличен шанс да избягат и да се спасят.
Но тук, в този супермаркет, хората се различаваха един друг, така че всеки можеше да извади телефон и тихо да позвъни в полицията. Двамата бяха отишли в Китайския квартал, очаквайки да се впишат в средата, но този техен план се бе оказал погрешен — бяха се озовали на единственото място в Париж, където можеше да бъдат разпознати.
Партньорът му беше замръзнал на място с поглед, прикован в екраните на телевизорите, които вече предаваха за поредното насилие в Близкия изток. Изглеждаше много млад, едва ли не дете. Но той също разбираше важността на току-що видяното. Първата му задача за тази мисия бе да избере място на летището, където да няма охранителни камери. Беше говорил с двайсетина летищни служители, повече от час бе разпитвал изпълнителя на обекта и лично бе огледал три пъти мястото.
Не разбираше къде бе сбъркал. Но едно нещо му беше напълно ясно: това вече нямаше никакво значение. Беше се провалил, с което бе увеличил двойно опасността командирът му да бъде разкрит и заловен. Опита се да каже нещо, да поправи някак стореното и все още да бъде от полза. Но мозъкът му не го слушаше.
Внезапно найлоновите дъждобрани и чадърите в ръцете им натежаха с цял тон. Всякакви контакти с други лица, например на касите в супермаркета, при които със сигурност имаше охранителни камери, ги излагаха на непосредствен риск. Те оставиха покупките си на един рафт и тръгнаха да търсят изхода. Надвисналата опасност — може би бе изострила чувството им за ориентация, защото този път успяха да се измъкнат от лабиринта за по-малко от минута.
Дъждът беше спрял. Пред тях се извисяваха кулите на Китайския квартал, където ги чакаше тайната квартира. Както се бяха стекли нещата, собствениците на жилището — а и всеки от хилядите минувачи, които щяха да срещнат по улицата дотам — можеха като нищо да ги издадат на полицията.
Джулун се обърна и погледна надясно. Ако се съдеше по полета на чайките и звука на вятъра, реката беше съвсем наблизо. Той се надяваше, че е достатъчно дълбока, за да приеме трупа на неговия млад и многообещаващ партньор, на когото днес късметът бе изневерил — и то точно тук, в най-красивия град на света.
27
Системата за защита бе задействала обичайните си сложни алгоритми. Нейният събеседник вече се виждаше на екрана. Полковник Зеев Абади гледаше право в камерата и по лицето му не помръдваше мускул. Не беше разрешено да разговарят около минута след началото, докато не получеха сигнал, че инсталирането на криптиращите файлове е приключило. Ориана винаги се чувстваше неловко в този интервал от време. Сякаш пътуваше мълчаливо с непознат в асансьора. Тя използва забавянето, за да помоли Рахел да ѝ направи кафе.
Значи така изглеждаше нейният бъдещ началник. Макар че определено приличаше на снимката от профила му, в която дълго се бе взирала след новината за назначението му, имаше и някои видими разлики. Първо, сега беше цивилен — с бяла риза, разкопчана на шията, под която се виждаше окосмен и загорял от слънцето гръден кош. Кожата му беше по-смугла, отколкото изглеждаше на снимките, може би защото погледът ѝ се спря най-напред върху светлите му очи, чийто блясък дори криптиращата система с ниската си разделителна способност не бе в състояние да прикрие. Секунди преди гласът му да се добави към картината, тя забеляза още една разлика между него и снимката: онази особена замечтана мекота в очите, която ѝ напомняше племенника ѝ от кибуца, докато гледаше птиците в небето.
— Здравейте, шефе — каза Ориана, давайки си сметка, че усмивката в гласа ѝ звучеше може би иронично, но без всякакво намерение да се променя само защото някакъв наперен фукльо бе нахлул внезапно в живота ѝ.