Ами да, човекът знаеше как да тероризира дори генерал Ротелман.
28
Йерми измъкна кутията от куфара си. Фолиото, в което я бе завил, беше непокътнато. Както очакваше, никой не се бе опитвал да я отваря. Първо извади от нея лентата с аудиозаписа — основната причина за пътуването му — и я остави настрани. Сега му трябваше сканиращото устройство, черно и лъскаво, гордо носещо логото на Израелските въоръжени сили. Стандартното предупреждение за разузнавателно оборудване бе гравирано върху предния му панел заедно с описание на наказанието, очакващо всеки, който се опиташе да го изнесе от помещенията на Звено 8200. Йерми го постави до телевизора.
Конверторът за кабелна телевизия в хотела изобщо не беше защитен — не че щеше да му отнеме кой знае колко време да пробие кода. Той извади кабела от дъното на куфара си и свърза скенера с конверторната кутия.
По пода в краката му бяха разпилени миниатюрните бутилчици с алкохол, които бе извадил от минибара. Нямаше ирландско уиски, само три посредствени марки скоч. Йерми изля шишенцата в елегантната хотелска чаша с надеждата, че смесването им ще подобри вкуса на напитката.
Той седна на леглото срещу телевизора, взе дистанционното и превключи обратно на канала с хотелските реклами. Вместо Чайковски този път ползваха за фон „Пролетта“ от „Годишните времена“ на Вивалди, в не по-малко ужасен аранжимент. Говорител с приспивен глас възпяваше достойнствата на хотела, построен през XIX в. от братята Перейра и използван от Емил Зола за място на смъртта на героинята от романа му „Нана“. На Йерми това му хареса. По-нататък гласът обясни, че днес хотелът разполага с четиристотин и седемдесет стаи — факт, който още повече го зарадва, тъй като големият брой увеличаваше шансовете му да открие онова, което търсеше.
Скенерът заработи. Една по една на екрана се появяваха всички връзки от хотелската мрежа. Най-близките трима гости в момента сърфираха във Фейсбук, което не му вършеше работа. В следващите две стаи хората бяха отворили джимейл акаунтите си и на екрана се изписаха чернови на личната им кореспонденция — това му даваше някакви възможности, ако не се появеше нещо по-добро.
При десетия опит засече госта в стая 5348, който тъкмо проверяваше баланса по сметката си в една лондонска банка. Голяма грешка. Йерми отвори приложение, с което запамети всички пароли на потребителя. Не му трябваше друго. Включи системата да записва в реално време случващото се на екрана и вдигна чашата, за да каже „наздраве“ на щедрия гост.
29
Рахел почука на вратата и влезе, както обикновено, без да чака разрешение.
— Разговорът ви прекъсна ли, госпожо командир? Бихте ли желали да ви свържа отново?
— Не, Рахел — отвърна замислено Ориана, гледайки към екрана със смесица от учудване и недоверие. — Не прекъсна, просто приключи.
— Как така? Че колко продължи, минута? Аз нямах време да ви направя кафе!
— Според системата — четирийсет и осем секунди.
— Но нямахте ли милион неща, за които да разговаряте? — попита с искрена загриженост Рахел.
— Да, много теми за обсъждане — отвърна Ориана, все така потънала в мислите си. — Но той имаше една неотложна молба. Предполагам, че затова разговорът беше толкова кратък.
— И каква беше молбата? Имаше ли нещо общо със съвещанието, на което отидохте тази сутрин вместо него?
— Не, нищо общо. Помоли ме да отида и бързо да взема дрехите му от пране.
Рахел бавно седна на стола пред бюрото на любимата си началничка; закръгленото ѝ тяло се отпусна на седалката с драматизъм, който не изглеждаше никак пресилен.
— Бихте ли повторили последното изречение, по-бавно?
— Каза, че преди пътуването си бил дал униформите на пране и днес трябвало да са готови, ако обичам да ги взема и да му ги оставя в кабинета, иначе щели да се изгубят в пералнята на базата.
— Не разбирам. Повикал ви е за защитена видеовръзка, за да ви каже това? С него ли започна?
— Не. Аз се представих: „Приятно ми е, лейтенант Ориана Талмор, заместник завеждащ Специалната секция“. Той също се представи: „Приятно ми е, Абади“.
— Само това? Абади?
— Да. Аз го питах дали да се обръщам към него с „господин командир“ или „Зеев“, а той каза: „Предпочитам Абади“. Аз отвърнах: „Няма проблем, нека бъде Абади“. И започнах да му докладвам за всички неприятности с назначението му и за решаващата намеса на заместник-главнокомандващия, но той веднага ме прекъсна и каза, че за това ще говорим друг път, а ми се обажда, понеже му трябвала спешно помощта ми. След което ме помоли да отида в пералнята, преди да затвори.