— А вие какво му отговорихте?
— Казах му да го духа.
— Не може да бъде!
— Казах му: „Да го духаш, Абади!“.
— Не е трябвало да го правите, госпожо командир. Можехте да изпратите мен, нямам нищо против. Той как реагира?
— Всъщност добре. Извини се и каза, че по принцип не постъпвал така, но в случая нямал избор.
— Гадост.
— Гадост — повтори Ориана, кимайки. — Но поне помоли учтиво, така че ще отида.
Тя стана от мястото си и се протегна. Рахел подсвирна одобрително.
— Нямам време за глупостите ти, Рахел — каза разсеяно Ориана. — Но къде е тази пералня изобщо? Аз дори не знаех, че има такава в базата.
— Всъщност нямаме пералня. Това е по-скоро навес, където офицерите оставят мръсните си дрехи, след което се изпращат в централната пералня на базата в Тел Ашомер — отвърна Рахел. — Навесът до гаража ще го намерите лесно на картата с горещите точки.
— А защо е гореща точка? — попита Ориана, която още не можеше да се концентрира.
На въпросната карта бяха обозначени всички места в базата на Звено 8200, които подлежаха на периодична проверка от Специалната секция.
— Там има незащитена гражданска телефонна линия. Единственото място на територията на базата, където има телефонен пост, който нито е военен, нито е защитен — обясни Рахел. — Пише го в папката с инструкции по сигурността. Мисля, че от време на време там им звънят от разни цивилни перални. Или нещо такова. Не си спомням точно. Както и да е, имат разрешение да ползват обикновена телефонна линия. Нашите хора проверяват всяка неделя поста с детектори.
— Сила и благослов, Рахел.
— Олеле, божичко, това пък откъде ви дойде? Не е във ваш стил да използвате такива изрази.
— Така приключи разговора ни Абади. Пита ме дали съм разбрала какво се иска от мен да направя и аз му казах: да отида до пералнята. И той каза: „Сила и благослов, Ориана!“. И затвори. Какво означава този израз?
— Нещо като „нека Силата бъде с теб“. Така казват мизрахите в синагогата, след като свършат с четенето на Тората. Сила и благослов.
— Е, добре. А защо не било в мой стил да го казвам?
— Ще е твърде сложно да ви го обясня, госпожо командир — каза предпазливо Рахел.
— В навеса до гаража, нали?
— В навеса до гаража — потвърди Рахел.
— Сила и благослов, Рахел — повтори Ориана, отваряйки с едно рязко движение вратата на кабинета си, сякаш за да изненада чакаш отвън крадец.
Базата изглеждаше заспала, както обикновено, но алеите към паркинга вече бяха изпълнени с резервисти, бързащи към колите си, за да изпреварят вечерните задръствания.
— Благословени сте всички — чу тя Рахел да шепне след нея.
— Какво?
— Това е традиционният отговор, госпожо командир. Така е трябвало да кажете на Абади: „Благословени сте всички“. Или: „Благословени сме всички“.
— Благословени сме всички — промърмори Ориана на себе си, макар че изобщо не се чувстваше така.
30
Излизането от посолството му отне много повече време, отколкото влизането. Изведнъж всякакви хора се опитваха да му задават въпроси, а френският часовой беше единственият, който му вдигна бариерата без много приказки.
Абади започна търсенето.
На близката пряка имаше само японски ресторанти, клонове на международни вериги от кафенета, нощни клубове и други снобски заведения, които изобщо не отговаряха на нуждите му. Откри онова, което търсеше, на успоредната улица. Кафе „Президент“. Вероятно кръстено на някой отдавна забравен обитател на Елисейския дворец. Според надписа се водеше закусвалня, а не само кафене, но Абади нямаше никакво намерение да опитва кухнята.
Заведението беше почти празно, както можеше да се очаква в този час на денонощието. Няколко туристи бяха насядали на външните маси и спореха със сервитьора, който изглеждаше подобаващо враждебен и снизходителен. Петима възрастни парижани се бяха настанили на кожените канапета вътре и пиеха ранен аперитив. Около бара нямаше никого. Както бе очаквал Абади, над тезгяха имаше малък старомоден надпис: „Тоалетна — Гардероб — Телефон“ и стрелка, сочеща надолу.
Той седна срещу бармана, който вероятно беше и собственик на заведението и който едва забележимо му кимна за поздрав. Беше отдавна навъртял години за пенсия и имаше такива торбички под очите, че беше почти невъзможно човек да улови погледа му. Абади си поръча чаша бяло вино, барманът бръкна в хладилника и извади отворена бутилка „Грав“ — твърде неочакван избор. Виното беше добро. Абади се запита дали да не го похвали като повод да завържат разговор, но реши, че може да прозвучи фалшиво и дори унизително.