— Може ли да се говори с чужбина от вашия телефон, шефе?
Барманът примигна и си наля чаша от същата бутилка. Добър знак.
— Отдавна не ми бяха задавали този въпрос — отговори уклончиво той. — Опитвате се да се правите на комисар Мегре ли? Твърде сте млад и кльощав.
— Не, просто си забравих мобилния — каза Абади, опитвайки се да си спести лиричните отклонения.
— Мегре сядаше точно тук, на същия стол — продължи барманът. — Актьорът, който го играеше, де. Жан Габен. От време на време и Марлене Дитрих идваше при него. Те знаеха как да не привличат внимание и хората не ги закачаха.
— Винаги съм казвал, че дискретността е по-добрата част от храбростта — кимна Абади, който дори го мислеше, което беше доста нечестно от страна на един шпионин.
— Мадам Помпиду, съпругата на президента, използваше телефона ми за международни разтвори — продължи със спомените барманът, като отпиваше от виното си. — Всяка вечер се измъкваше и идваше тук, за да разговаря с американския лекар на президента. Казваше, че в Елисейския дворец не можела да говори свободно, понеже телефоните се подслушвали.
— Разговорът, който трябва да проведа, няма да е чак толкова драматичен — излъга Абади. — Във всеки случай, надявам се и да не е толкова скъп.
Барманът доля чашите.
— Телефонът за редовни клиенти е в кабината вдясно, до кухнята — каза той. — Първо наберете девет. Надявам се, че още работи.
Абади взе чашата със себе си. Кабината се оказа малка стая, обзаведена с кожени канапета, хумидор за пури и махагоново бюро, върху което имаше телефон, подходящ за музеен експонат. Абади натисна девет и чу градския сигнал. Нямаше избор, освен да провери дали неговата докачлива заместничка е била така любезна да изпълни молбата му. Той извади джобния си бележник и набра номера.
Тя вдигна на първото позвъняване.
— Да го духаш, Абади. Защо се забави толкова?
Той с мъка сподави смеха си. Какво облекчение.
— Трябваше да слушам истории за Марлене Дитрих, за да заслужа външната линия.
— А пък аз седя тук, изложена на вниманието на петима отегчени интенданти, които дори ми направиха кафе. Мисля да подам молба да ме прехвърлят в пералнята, струва ми се по-лесно, отколкото да те замествам.
— Никой не се отървава така лесно от мен — заяви той и усети болка. Дали в егото или в сърцето, му бе трудно да каже.
— Аз чувам друго — отвърна тя.
Гласът ѝ беше топъл, едновременно предразполагащ и саркастичен. Той огледа стаята, сякаш търсеше опорна точка, и погледът му се спря върху една статуя на Мариана, символа на борбите за свобода на Френската република, поставена до вратата. Реши да се обръща към Мариана, а да му отговаря Ориана.
— Как мина съвещанието?
— Много странно — отвърна Мариана-Ориана. — За начало имаше някакво объркване, бяха сигурни, че Шломо Тириани все още е завеждащ секцията, и по някаква причина за тях беше много важно тъкмо той да я представлява.
Специалната секция нямаше да разследва отвличането, ако Тириани беше на пост тази сутрин. Но Абади не каза нищо, надявайки се тя сама да се сети.
— След това цял час се гърчиха в опит да обяснят защо списъкът със задачите, който се разпраща до всички…
— Да.
Гласът ѝ звучеше напевно, сякаш му споделяше някаква тайна.
— … бил пратен в различни версии, като някои от хората на Зоро получили пълната версия, а други не. Пък и тази история в града, където се намираш сега…
— Радвам се да чуя, че и други хора приемат нещата сериозно.
— Истината е, че не ги приемат. Големият шеф не спря да повтаря, че това не ни засягало, инцидентът определено бил заради сгрешена самоличност.
— Разбирам.
— Какво разбираш?
Тонът ѝ отново бе станал заядлив.
— Ще видиш след минута. Искам да ти продиктувам списък с имена. Имаш ли нещо за писане?
— Стенографско приложение на телефона? Невидимо мастило? Пишеща машина? Или обикновена химикалка стига?
— Мисля, че обикновена химикалка ще свърши работа.
Сигурно и с това щеше да свикне.
— В такъв случай, имам.
— Ще ти прочета трийсет и три имена. Това са пътниците от полета на „Ел Ал“ тази сутрин. Искам да провериш в базата данни дали са имали нещо общо със звеното, било по време на редовната служба или като запасняци.
— Само трийсет и трима души ли са пътували с този полет?
— Не, разбира се. Списъкът на пътниците е много дълъг, самолетът е бил почти пълен. Изключих всички жени, всички чужденци, онези, които бяха поръчали кашерна храна, както и всички, пътували със семействата си. Изключих и онези, които са били само с ръчен багаж, понеже вероятно са успели да си тръгнат много преди Янив Мейдан да е срещнал блондинката.