Тя потръпна, сякаш искаше да се отърси от тягостното впечатление, което бяха оставили думите ѝ.
— Но скоро ще му мине. Ще донеса кускуса.
— Нека ти помогна — каза той, но тя категорично отказа да го пусне в кухнята.
В опит да повдигне настроението ѝ Абади извика след нея:
— Мамо, върнах се в армията.
Тя се закова на място, после развълнувана се върна на масата.
— В израелската?
— Не, мамо, във венецуелската. Разбира се, че в израелската!
— И те се съгласиха?
— Те ме поканиха! — отвърна той, без да се впуска в подробности.
Нямаше смисъл да разстройва майка си с описания как всъщност се вършеха нещата в Израелските въоръжени сили и изобщо в организации от този вид.
— Така се радвам! — възкликна възторжено тя. — Знаех си, че всичко е било недоразумение. За нас е голяма чест, че си имаме висш офицер в израелската армия. Веднага ще звънна на баща ти. Толкова ще се зарадва. Все се оплаква, че армията е слаба и не знае как да се оправя с арабите.
— А какво предлага? — попита Абади, главно за да се позабавлява, защото много добре знаеше какъв ще бъде отговорът.
— Винаги е казвал, че трябва да действаме с повече сила, твърде сме меки с арабите — отвърна тя.
Но Абади знаеше, че идеите на баща му са малко по-конкретни.
— А има ли вече точна бройка предвид, за да докладвам в Генералния щаб? Колко да избием, три милиона? Шест? Двайсет? Каква цифра предлага?
— Смей се ти! — смъмри го майка му.
Когато се ядосаше, тя изглеждаше дори по-млада от обикновено.
— Ние сме израснали сред араби, баща ти и аз, знаем що за хора са и как да разговаряме с тях.
Изведнъж тя млъкна, сякаш се бе сетила за нещо важно.
— Кускусът! Оставих супата за кускуса на котлона! — извика тя и се втурна към кухнята.
— Мамо, може ли да ползвам телефона? Трябва да позвъня в Израел.
— Нещо, свързано с армията ли?
— Нещо, свързано с армията.
— За нашия телефон това ще е голяма чест — отвърна тя от кухнята.
37
Тя излезе от спирката на метрото „Сент Огюстен“ и пресече булеварда, без да изчака светофара за пешеходци. Някакъв шофьор наду яростно клаксона, но тя дори не обърна глава. Русата ѝ коса беше скрита под качулката на черен суичър, а заради височината ѝ можеше лесно да я помислят за мъж.
Тя отиде пеша до булевард „Осман“ №89 и потъна във фоайето на сграда, върху която имаше лого на малко известна банка — ВТБ Банк. Пристъпи към банкомата, за да провери баланса по сметката си в Москва.
Очакваше я същата новина, ясна и недвусмислена като телефонното съобщение, което бе получила малко преди това: преди час по банковата ѝ сметка бяха преведени 400 евро. Тя реши да ги изтегли — единственият ефективен начин да се пребори с недоверието, все още бушуващо в нея. Машината помисли по-малко от трийсет секунди, преди да изплюе банкнотите.
Четиристотин евро — най-лесните пари, които бе изкарала от пристигането си в Париж.
Леко замаяна, тя излезе от банката и още веднъж прочете указанията, които бе получила на телефона си. Трябваше да действа бързо, ако искаше да получи и втората част от сумата.
Тя прекоси булевард „Осман“ в посоката, от която бе дошла, отново, без да изчака светофара, и бързо стигна до универсалния магазин „Прентан“. Въпреки усилията ѝ се оказа, че е влязла през грешния вход, и след кратко лутане се приближи до гишето за информация, откъдето ѝ дадоха карта и я упътиха как да стигне през надлеза до съседната сграда. Около нея се мотаеха безцелно тълпи туристи, много от тях говорещи руски език.
Най-после тя се добра до вярната сграда и се приближи към крайната цел — гишето на главния консиерж. Някакъв красив и нафукан млад мъж я изслуша с безразличие и поиска документ за самоличност. Тя му подаде студентска карта. Той отвори шкафа под гишето си и след секунда обяви, че нямало нищо на нейно име. Това беше цената, която се плащаше в град като този за неспазване на дрескода. След като тя настоя, мъжът отново погледна под гишето и този път заветната торба се оказа налице — по-голяма, отколкото бе очаквала, и в съответствие с плана вътре имаше две опаковани кутии с копринени панделки, маркирани с успокояващата щампа „Платено“.
Отклонявайки предложението да ѝ поръчат такси, тя се насочи към страничния изход, който този път се оказа верният. След точно четири минути вече стоеше пред величествената фасада на железопътната гара „Сен Лазар“. Почти тичешком тя слезе по стълбите на подземния етаж и веднага вдясно откри багажното помещение.