Името му се появи на монитора ѝ като „лейтенант Ейтан“. Прескачането на фамилните имена беше нова мода в звеното — пореден опит на чиновниците от разузнаването да се изживяват като елитни войници.
— Не разбирам — излъга Ориана.
— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви. Ако началникът на Южното командване ми нареди, ще разговарям с вас, но дори тогава ще ви се наложи да дойдете дотук — обясни лейтенант Ейтан.
— Военнослужещ от отдела ви, ефрейтор Владислав Йермински, е изчезнал при пътуване в чужбина и ние имаме основание да смятаме, че животът му е в опасност. Нямаме време да си мерим пагоните.
— Не си мерим пагоните. Това е въпрос на национална сигурност.
— В името на националната сигурност искам да знам точното му местонахождение в Париж, да науча с какво се занимава в „Елдорадо“ и да разговарям с приятелите му в отдела. Затова ми кажете, Ейтан. Кое ще бъде? Сигурността на егото ви или сигурността на държавата?
— Нямам намерение да потвърдя дори съществуването на подобен отдел и определено няма да ви разреша да разговаряте с приятелите на Йерми — отвърна спокойно той.
По тона му се виждаше, че се ползва с пълна подкрепа, вероятно от шефа на разузнаването на базата, а може би и от началника на Южното командване. Ориана бе свикнала с подобно отношение от страна на разузнаването. Хората, на които страната бе поверила да се ровят в чуждите тайни, се заблуждаваха, че принадлежат към някаква висша раса. Изключителната стриктност, с която звеното бе длъжно да пази източниците си, често вършеше лоша услуга на нахакани или просто противни офицери.
Тя смени тактиката.
— Вашият военнослужещ е отпътувал за Париж, без да остави координати за контакт. Изчезването му съвпада със сигнал за тревога, включен като точка в Задачите за деня, за което би трябвало да сте информиран. Става ли ви ясно, или трябва още да обяснявам?
— Ясно ми е, че се опитвате да ме сплашите. С други можете и да успеете, но не и с нас. Вървете да плашите вашите войници, които пушат трева в Тел Авив, и не си навирайте носа в неща, които са много над равнището ви на достъп.
— Нищо не е над равнището ми на достъп. Можете да влезете в системата и да се убедите сам.
— Нямам намерение да си губя времето с вас — отвърна той и затвори.
Нейните подчинени избягваха погледа ѝ. Трябваше да освободи поне някои от тях, ако не за друго, то за да има кой да отвори секцията рано сутринта, но в този момент Ориана не можеше да се лиши от нито един от тях. В крайна сметка освободи Рахел, която идваше първа на работа и във всеки случай мразеше да се заседява по тъмно в базата.
Останала с десет служители, тя ги раздели на три групи и взе Томер под личното си командване — може би като награда, че бе открил изчезналия в базата данни.
Даде му компютъра си и той бързо отвори нова папка, която нарече „Екип «Ориана»“. Останалите започнаха трескаво да звънят на всички лица, изброени в личното досие на Владислав Йермински. Тя се надяваше да получи резултат преди разговора си с Абади, но първоначалната информация, която успяха да съберат, беше разочароваща. Родителите на Владислав Йермински не си вдигаха телефона, а в досието му не се споменаваха никакви други близки и роднини.
— В общи линии това е разбираемо — каза Алма, излязла от обичайната си летаргия.
— Защо да е разбираемо? — попита Ориана.
— Е, как защо? Синът им се жени, на мен ми се струва очевидно, че са отишли в Париж с него. Да не говорим, че е единствено дете. Ако аз се женех сега, майка ми щеше да бъде с мен, дори и в Тимбукту.
Очевидно, наистина. Толкова очевидно и естествено, че Ориана се запита защо сама не се бе сетила за това.
— Не са в списъка на пътниците — процеди замислено тя. — Щяха да имат същото фамилно име, а в списъка са само хора, които са пътували сами.
— Може би са взели по-ранен полет или пък по-късен, да речем, днес. Във всеки случай, не вдигат телефона — сви рамене Алма.
При липса на други близки и роднини те се опитаха да открият поръчителите в досието на Йермински — всичките до един учители от гимназията му в Ашдод. Те си го спомняха добре, хвалеха забележителните му постижения, но нямаха представа за кого би могъл да се жени. Още навремето всички му викали Йерми, защото той мразел името Владислав, а фамилията му била твърде трудна за произнасяне.
Единствената от екипа, която говореше френски — Жюли, също се върна с празни ръце: регистрите със заявления за женитба се смятали за поверителна информация в Париж, което означаваше, че не са качени в мрежата.
— Не трябва ли да е публична информацията за кого се жени? — попита я Ориана. — Няма ли такова изискване? Като по филмите, за да може аз да отида в кметството или в църквата и да възразя срещу брака му, понеже вече е женен за мен или съм бременна от него, или нещо такова?