— Да, има, но законите за лични данни във Франция забраняват разпространението им в електронен вид — обясни Жюли, защитавайки принципните положения в бившата си родина. — Списъкът се закача пред кметството. Там можеш да отидеш и да четеш. Но дори тогава трябва да знаеш за кое кметство става въпрос, понеже всеки район има свое.
— А колко може да са районите? — попита Ориана и веднага съжали, защото Жюли я погледна така, сякаш не беше достойна да носи офицерски пагони.
— Двайсет — отвърна тя. — А той може да се жени и в някое предградие, защото хората обичат да казват „ожених се в Париж“ дори да са го направили в кметството на някой сателитен град. Големи еврейски общности живеят в Девети, Шестнайсети и Седемнайсети район, но повечето евреи живеят в предградията. Булката може да е от Сарсел или от Кретей, или от Венсан, а ако е богата, може да живее, където си поиска. Ако човек иска да провери всички тези кметства, ще му трябват поне три дни.
Името на Йерми се появяваше в правителствените бази данни по очевидни поводи: издадена шофьорска книжка след първия взет изпит, подадена молба за паспорт след завършване на училище, първото му излизане от страната на път за Южна Америка. Адресът му за кореспонденция беше този на родителите му в Ашдод.
Експертите, специализирани в социални медии — най-добрите в разузнаването, — се заеха с пътуването му до Южна Америка, но напразно. Владислав Йермински не притежаваше профил в нито една социална мрежа. Появяваше се в профилите във Фейсбук и Инстаграм на други хора, обикновено момичета, стиснал в дългите си пръсти шот водка или резен диня, докато сините му очи избягваха обектива. Служителите изпратиха съобщения, издириха телефонни номера и дори получиха няколко отговора: нито едно от момичетата на снимките не поддържало връзка с него, нито едно не знаело за кого се жени, нито едно не можело да си спомни дали френска туристка е участвала в екскурзията до Южна Америка.
Оставаха само близките му приятели. Ориана натовари със задачата най-опитния сержант в секцията си — Борис, който беше и единственият с руски като майчин език. В Специалната секция имаше хроничен недостиг на хора, владеещи чужди езици, тъй като по-важни бяха технологичните центрове. След завършване на курса Борис бил дислоциран в подслушвателен център на север. Една нощ, след три месеца отегчителни смени със слушалки, Борис бе строшил стол в главата на началника си и след кратък престой в затвора се бе озовал в нейната секция.
Беше тих и дисциплиниран, старателен и точен в действията си и сякаш изобщо не забелязваше съществуването ѝ. Останалите служители изпитваха сляпо обожание или бяха наплашени от Ориана до смърт, но според докладите, които Рахел ѝ представяше от време на време, Борис никога не говорел по неин адрес зад гърба ѝ.
Ето защо тя се изненада, когато той внезапно погледна към нея от другия край на помещението и извика:
— Само си губим времето.
— Не. Опитваме се да спасим военнослужещ, набелязан за отвличане — отговори Ориана, която нямаше нито време, нито сили да се кара с когото и да било.
— Напротив! — отвърна без колебание Борис. — Седим в сърцето на една технологична империя, а вие ме карате да звъня по телефона на приятелите на обекта за отвличане. Позволявате на командващия му офицер да ви подритва по телефона. Можехте да заобиколите целия му отдел, по дяволите! Да издадете спешна заповед за прехващане на всички съобщения, изпратени от Париж в момента на отвличането му; да изискате от полицията разпечатки на телефонните му разговори, на движенията по банковите му сметки; да наредите съседната сграда да пресява всички разговори от хотели в цяла Франция. С натискане на едно копче можехте да пренасочите към секцията всички имейли, съдържащи и най-бегло споменаване на името на Владислав Йермински. То не е чак толкова често срещано. Можехте да вдигнете под тревога всички военнослужещи в звеното — това са хиляди войници, десетки хиляди роботи, милиони антени. Вместо това ни карате да молим за услуги по телефона хора, които не разбират защо е спешно да повторят какво са казали в справката за благонадеждност на човек, когото едва ли си спомнят. Губим си времето, това е истината.
Ориана беше склонна да се съгласи с него, но нямаше как да го признае гласно. Абади ѝ бе наредил да проведе тайно разследване, но тя знаеше защо. Като техен ръководител, как би могла да им обясни, че всъщност нищо не ръководеше, че е просто пионка в една невидима борба за надмощие, при която резултатът може всеки миг да се обърне?