— Това са указанията на командващия звеното — излъга тя, без да трепне. — Играем партия шах срещу неизвестен противник, който, изглежда, е успял да проникне в личния състав на един от най-секретните ни отдели. Напълно естествено е командващият да предпочита да действаме сами.
Тя се мразеше заради това евтино лицемерие — заради надценяването на противника, заради самовъзвеличаването и най-вече заради метафората с шаха; повръщаше ѝ се от всичко това, но… явно вършеше работа.
Борис кимна и се върна към телефонните си обаждания. Тя му кимна в отговор и прибра материалите, които бяха успели да съберат. Знаеше, че нямаше да са достатъчни на Абади, за да открие ефрейтор Владислав Йермински в Града на светлината. Но това бе всичко, с което разполагаха, това беше оръжието, с което Абади трябваше да воюва. Тя взе няколко уреда за електронно заглушаване от сейфа си и затича обратно към пералнята.
42
Играта се наричаше „горещ картоф“, а те двамата бяха най-печените играчи в Париж, следователно в цяла Франция, следователно в целия свят.
Бяха започнали да я играят заедно срещу останалия свят още по време на следването си в престижното Национално училище по администрация, в което Френската република обучава лоялните си държавни служители. Оттогава под мостовете на Сена беше изтекла много вода. Днес единият беше министър на вътрешните работи, а другият — началник на контраразузнаването, което се намираше под юрисдикцията на въпросния министър. По пътя си към пищните кабинети те бяха преодолели множество пречки, смачкали бяха не един противник, измъквали се бяха невредими от разследвания и съдебни дела, от скандали и любопитни журналисти.
Сега погледите им бяха вперени в Елисейския дворец, който се виждаше от прозорците на министерския кабинет. И колкото повече се приближаваха до целта, толкова по-често им се налагаше да играят тази игра. Всъщност те всеки ден се занимаваха с поредния горещ картоф, хвърляйки го колкото се може по-далече от министъра.
Една кратка среща обикновено бе предостатъчна за набелязване на поредната жертва. Те винаги планираха ходовете си на четири очи, а срещите им не фигурираха в дневниците, които водеха секретарките им. Първата тайна на успеха в тази игра беше никога да не оставяш следи.
Кабинетът на министъра заемаше целия последен етаж на историческия Отел дьо Бово, носещ името на маркиза, който го бе купил за любовницата си през 1768 г. Синът му, принц Дьо Бово, довел след едно от пътешествията си чернокожо момиче и след смъртта на баща си живял с нея в наследения дом. Принцът бил един от малцината аристократи, оцелели след Френската революция — пророчески знак за устойчивостта на сградата срещу политически обрати.
Властите с десетилетия се бяха опитвали да сложат ръка на имота, но бяха успели едва в средата на XIX в.; оттогава сградата се ползваше за централа на всички френски разузнавателни служби. Възможностите на вътрешния министър да шпионира собствените си граждани бяха ненадминати, а законът му даваше права, на които американският президент би могъл да завиди.
Различните звена на разузнавателните служби бяха разпръснати във всички останали сгради, заобикалящи Плас Бово. Сградите бяха свързани помежду си с подземни тунели, по които протичаха тайни във всички посоки: кой на кого пише, кой с кого спи, кой на кого плаща и т.н. Тази могъща машина функционираше без съдебен контрол — всъщност без какъвто и да било контрол. На теория тя бе предназначена да поддържа сигурността в държавата, докато на практика обслужваше единствено министъра, помагайки му да укрепва позициите си.
Центърът на тази империя, оглавяван от шефа на агенцията за контраразузнаване, беше огромен подземен комплекс в Източен Париж, тъй като историческите сгради около Плас Бово бяха преценени като неподходящи за поддържане на необходимите компютри. Във всеки един момент над един милиард единици информация се регистрираха и декриптираха в централата на булевард „Мортие“ — телефонни разговори, текстови съобщения, видеоконферентни връзки, имейли. Това беше единственото разузнавателно звено в Западния свят, което събираше повече информация за собствените си граждани, отколкото за цялото останало население на Земята. В сградата нямаше отопление, понеже компютрите отделяха достатъчно топлина за цял град.
Лично министърът никога не бе искал официално да бъдат шпионирани политическите му противници. Преди години се бе разразил огромен скандал, когато се разбра, че президентът Франсоа Митеран бил разпоредил подслушването на телефона на прочута френска актриса, привлякла вниманието му в ролята на момиче на Бонд. Оттогава френските политици внимаваха да не се доближават прекалено много до звеното за подслушване, а официално министърът дори не бе стъпвал в сградата.