Не че имаше нужда да го прави — нали затова бе назначил за негов началник своя добър приятел, от университета. И ако двамата се срещаха всеки ден, понякога дори по няколко пъти дневно, това бяха съвсем невинни срещи между стари другари.
— Дръж това далече от мен — каза министърът, загледан в Елисейския дворец.
— Все още не знаем със сигурност дали случаят не е чисто криминален — отвърна шефът на контраразузнаването. — Не можем ли да заявим, че е просто поредна гангстерска война, китайската мафия или нещо такова?
— Всичко е възможно — отвърна дипломатично приятелят му. Министрите си падаха по ситуации, които можеха да се тълкуват по повече от един начин. — Само че обикновените престъпници не се избиват с микродронове, каквито дори в нашия отдел не са виждали досега.
Той не прикриваше завистта в гласа си. После добави:
— И как така висш израелски офицер се озова изведнъж тук? Кой е той всъщност?
Шефът на контраразузнаването извади мобилния си телефон и прочете от дисплея:
— Полковник Зеев Абади, бивш заместник командващ Звено осем-двеста към Израелския разузнавателен корпус, отговарял е за обучението на служители в Разузнавателната академия на Израел, ръководител е на проекта „Големи данни“ към звеното и, както споменах, до неотдавна е бил негов заместник командващ. Освен това координирал сътрудничеството с американската АНС след разкритията на Сноудън.
— Значи вече не заема поста?
— Не може да се каже със сигурност. Преди година е дал показания пред военен съд в подкрепа на обвинени в отказ да служат в звеното по идеологически причини, а скоро след това вестниците писали, че бил пенсиониран. От друга страна, понастоящем се държи, сякаш е на действителна служба. Той забеляза скритата камера на „Шарл дьо Гол“.
— Кой ръководи разследването от наша страна?
— Комисар Леже от „Тежки престъпления“. Бил командирован на летището като временно заместващ.
— Значи във всеки случай мястото е в Парижката префектура?
— Мястото е в Париж.
Не беше нужно да казват повече от това, защото се разбираха без думи. Едно двойно убийство в центъра на Париж, и то на моста, водещ за Националната библиотека, беше ужасно унижение за Франция. Министърът не можеше по никакъв начин да бъде свързван с инцидента, следователно и службите му за сигурност не биваше да се намесват в него.
Вече беше ясно, че не само извършеното престъпление, но и разследването му щяха да завършат унизително. Не можеше да се очаква от френската полиция да разреши случай, при който от едната страна беше изправен някакъв мистериозен китайски отряд командоси, а от другата — израелското Звено 8200. По-добре би било да вържат двата случая в стегнат възел и да пожертват един комисар от полицията, който и без това се беше заплел от сутринта в безплодно разследване.
Шефът на контраразузнаването отново измъкна мобилния си телефон. Време беше да се отърват от поредния горещ картоф.
43
Ориана излезе от секцията. Томер така и не събра кураж да я попита дали да я последва. В нейно отсъствие той се оказа начело на екипа; това би трябвало да го изпълни с гордост, но колкото повече се вглеждаше в резултатите от работата си на екрана на компютъра ѝ, в толкова по-мрачно настроение изпадаше.
В академията ги бяха учили в хода на всяко разследване да се концентрират върху не повече от три въпроса. Сега пред него стояха много повече от три, но той реши за начало да кара по учебника. Започна да записва.
Какви причини имаше Китай, или който и да било отделен китаец, да се интересува точно от ефрейтор Владислав Йермински?
Как се бяха добрали до него, след като в електронните бази данни не съществуваше и намек, че е служил в разузнаването?
Откъде бяха научили, че пътува за Париж и кога точно пътува?
Не след дълго въпросите станаха двайсет. Сега от него се искаше да отговори на всеки от тях и да свърже отговорите си в най-вероятния сценарий. Не му хрумваше дори един отговор, а всички сценарии му изглеждаха еднакво неправдоподобни.
И той насочи усилията си към търсене на отговор на въпроса, който действително го вълнуваше: има ли си Ориана приятел?