— Значи да очакваме арест?
— Сега, след като убийството е вече разкрито, останалото е само въпрос на време и настойчивост — отвърна двусмислено префектът. — Случаят е възложен на ръководителя на специалния екип, разследващ сутрешното отвличане. Комисар Леже е офицер с огромен опит с такива случаи и аз изобщо не се съмнявам, че той ще приключи следствените действия за нула време. Всички престъпници ще се озоват зад решетките.
— Спри го, спри го! — кресна Леже на шофьора.
Шофьорът отби на банкета и се обърна назад объркан. Спря радиото, но не посмя да изключи сирената, която продължаваше да вие. Леже погледна през прозореца; по лицата на задминаващите ги шофьори бяха изписани недоумение и любопитство. Той се опита да се надигне от седалката, но остра болка го прониза в гръбнака и напълно го парализира. Освен това усещаше особен натиск в гръдния кош — пристъп на паника или инфаркт? Организмът му се опитваше да му каже онова, което враговете му знаеха отдавна: с него бе свършено. Той не можеше да понесе натоварването, защото от глава до пети беше човек на миналото.
Силите, контролиращи настоящето, го бяха поставили в невъзможна ситуация. Бяха му възложили разследване, току-що публично обявено за успешно, когато то със сигурност щеше да се провали. От него се изискваше да приключи „за нула време“ случай, представен като нарковойна, който нямаше нищо общо с наркотиците. Наредено му бе да открие улики, сочещи конфликт между престъпни групировки, което на практика слагаше кръст на всякакви негови опити да привлече на своя страна единствената институция, годна да се справи със случая — контраразузнаването. Освен това го бяха описали като „офицер с огромен опит“ с подобни случаи, което означаваше идеален кандидат за ранно пенсиониране, след като веднъж станеше ясен мащабът на провала.
Единственият начин да запази достойнството си бе да играе същата игра, но в обратната посока. Да демонстрира, също така публично, че този неизбежен катастрофален провал няма нищо общо с парижката полиция, а с коварните задкулисни игри за надмощие в света на шпионажа.
Имаше само един шпионин, който евентуално би се съгласил да играе неговата игра. Да, наистина — този шпионин служеше на друга държава, но от гледна точка на Леже това беше пренебрежима подробност.
— Дай ми полицейската радиостанция — нареди той на шофьора.
Вече усещаше как по някакъв странен начин силите му се възвръщат, дори главоболието му бе започнало да минава. Макар и свършен, той определено трябваше да им устрои едно последно представление.
45
Ориана се изкачи по дървената стълба, за да стигне до високата сгъваема масичка. Пространството беше изпълнено с увити в найлон пакети с изпрани войнишки униформи, които изпускаха остра миризма на индустриален почистваш препарат. Легна по гръб, като си подложи два такива пакета за възглавница.
Гледаше черния телефонен апарат и се молеше да звънне, сякаш бе отново тийнейджърка. Ще се обади ли той най-после, или няма да се обади?
За радост на интендантите, тя бе заявила, че пералнята тази вечер затваря рано поради проверка за сигурност. След като остана сама, разпръсна из помещението заглушаващите устройства, които бе взела от кабинета си, по-скоро заради собственото си усещане за сигурност, отколкото да попречи на подслушваните, които вероятно се намираха на стотици километри от нея. Разговорът щеше да бъде съвсем кратък. Всъщност възнамеряваше да каже само две думи: Владислав Йермински.
Ориана нямаше никаква представа по какъв начин Абади смята да издири войника, без да разполага с информация за местонахождението му. Дали щеше да тръгне да търси по сватбени зали, на Айфеловата кула, в кметствата? Къде ли бе всъщност той — един военен разузнавач, тръгнал да се жени, без да подозира, че в града на мечтите му го очаква безмилостен китайски убиец, използващ за стръв пищна блондинка, която вече бе доказала неустоимата си привлекателност тази сутрин?
Дали ефрейтор Йермински щеше да окаже повече съпротива от Янив Мейдан? Наистина ли мъжете си пробват късмета с всяка срещната блондинка дори когато им предстои сватба? Тя не можеше да каже. Освен това не искаше и да мисли за това и може би по тази причина, повикан по телепатия, в този момент телефонът иззвъня.
— Здравей, Ориана — каза Абади и тогава тя за пръв път забеляза гласа му, мек и успокояващ като шума на морето.
— Един от нашите наистина е бил в самолета — отвърна бързо тя. — Пълното му име е Владислав Йермински, съкратено Йерми, и служи при златотърсачите на юг.