— Това е! — прекъсна я той.
— Кое по-точно? Че не е подавал от две години молби, регистрирани в правителствени бази данни?
— Да.
— И какво необичайно има в това? Аз също не съм подавала.
— Това е, защото не планираш да се омъжваш. Нито пък той да се жени, както изглежда.
— Не разбирам — каза тя, макар че бе започнала да разбира.
— Ако отиваше в Париж, за да се ожени, щеше да се нуждае от акт за раждане, акт за гражданско състояние, извлечение от Гражданския регистър, нещо такова. Но не е подал никакви молби, защото също като теб не се нуждае от подобни документи. Тоест не е дошъл тук, за да се жени.
— Но нали са му разрешили да пътува, сигурно им е занесъл някакво удостоверение?
— Не знам какъв е редът при тях, дори не съм сигурен, че има установена процедура. Може би е достатъчно да покажеш есемеси на френски език от влюбена в теб французойка. Няма значение. Не търсете повече булка, защото такава няма.
— А какво да търсим тогава? — попита Ориана.
Изведнъж гласът ѝ прозвуча притеснено и Абади съжали, че е станал причина за това.
— Засега търсим истинската причина Йермински да се намира в Париж — каза той. — И когато я открием, ще разберем всичко. С малко късмет, той ще е още жив дотогава.
46
Охраната на министър-председателя за пореден път бе променила реда на излизане от сградата. Той обичаше тази военизирана атмосфера около себе си, бронежилетката, разработена специално за него, пътуването до бункера в Министерството на отбраната, полицаите на мотоциклети със скрити под дрехите оръжия, бодигардовете, закриващи го с телата си, и този спрял миг на очакване кога ще прозвучи сигналът.
Беше заобиколен отвсякъде от обичайния си антураж — неговите съветници и началника на кабинета му, личните му асистенти и секретаря му по военните въпроси; винаги се намираше по някой, който да поиска да пътува с него под претекст да му докладва последните развития или да му съобщи някоя важна новина, но той всеки път отказваше, защото нищо не можеше да се сравнява с усещането, че е сам с двамата млади мълчаливи въоръжени мъже от охраната — идеална възможност да премисля следващите си ходове в политическата джунгла.
Толкова рядко му се случваше да е на открито, извън стените на комплекса, да застане с лице към оранжевия залез над хълмовете на Йерусалим, да усети приятния, почти прохладен бриз по лицето си.
— Въздух — каза той и целият му антураж закима възторжено: въздух.
Отсреща през улицата, на тротоара срещу правителствения комплекс, трети пореден ден протестираха психиатри. Той ги чуваше как скандират в такт името му, римувано с някаква тяхна глупост. Когато кортежът му ги подмина с оглушителен рев на двигатели и сирени, той видя някои от плакатите им: „Кой тук е лудият?“, „Благоденствие за обществото, не за корпорациите!“, „Къде са парите?“, „Една нормална държава се нуждае от нормални грижи за психичното здраве“.
Вече толкова години управляваше тези хора като техен министър-председател, а онова, което не спираше да го изумява всеки ден, беше натрапчивото им желание да живеят в „нормална държава“. Речите на опозицията, писанията във вестниците, решенията на Върховния съд и разгорещените монолози във Фейсбук — всичко това включваше в себе си един и същ мелодраматичен призив от две думи: „нормална държава“.
Само веднъж през живота си той бе виждал нормална държава.
Това беше по време на една семейна ваканция в Тоскана, малко преди осемнайсетия му рожден ден. Баща му беше в лошо настроение, допълнително развалено от дъжда и облаците почти през цялото пътуване. Нищо не помагаше — нито различните видове паста, които си поръчваха, нито луксозната обстановка във вилата, която бяха наели, нито изпитото количество кианти, нито впечатляващите познания на наетия екскурзовод.
Тогава посетиха Сиена и докато разглеждаха невероятната сграда на кметството, баща му изведнъж се оживи. Това стана в залата, където някога бил заседавал градският съвет, пред знаменитите фрески, наречени „Алегория на доброто и лошото управление“. Представяйки шедьовъра на Амброджо Лоренцети, екскурзоводът обясни, че целта на твореца била да противопостави тъмните сили на религиозната власт („Погледнете тук вдясно тиранина с рогата и шестте порока на човешкия род“) на доброто управление („Вижте на стената вляво избрания от народа лидер, целия в бяло“), даващо на хората мир и други блага.
След което екскурзоводът бе посочил третата стена с идилична селска сцена и им бе обяснил, че това изобразявало положителните резултати от доброто управление: „Тук виждате града и селото, където жителите просперират, всеки със своя занаят, и съжителстват в мир. Всичко се дължи на морални добродетели, това е всъщност значението на творбата“.