Борис въздъхна и отново зачете бележките си:
— Роден преди двайсет и една години в Ашдод, родителите му емигрират поотделно от СССР. Баща му, някога инженер, е работил като техник в ЕЛТА, дъщерна фирма на Израелската въздушно-космическа индустрия със седалище в Ашдод. Преди две години е бил предсрочно пенсиониран. Майка му, счетоводителка в Москва, станала деловодителка в отдел „Образование“ в кметството.
По тона му Ориана можеше да се досети какво мисли за посрещането, устроено на семейство Йермински след пристигането им в Израел, както и за преживяванията на собствените си родители по тази линия.
— Майка му вчера явила ли се е на работа както обикновено?
— Не. Вчера е излязла в едноседмичен отпуск.
— Йерми има ли хоби?
— Родителите му мечтаели той да стане професионален шахматист; баща му всяка вечер го водел да играе в престижна школа. Когато станал на дванайсет, Йерми се записал в шахматен клуб в Тел Авив и баща му почти всеки ден го карал с колата дотам. Някъде в прогимназията Йерми се разбунтувал и отказал да продължи. Оттогава не е играл шах и дори през дългите нощни смени в предишната му база на север. Когато другите войници го молели да изиграят една партия, Йерми винаги отказвал.
Не ѝ бе трудно да си представи колко труд бе погълнало събирането на тази информация. Предвид липсата на практически опит в сложни секретни разследвания екипът ѝ се справяше доста добре. Ориана изпитваше страх от неизбежния момент, когато щеше да каже на Борис, че във всичко събрано от него няма нито една полезна подробност.
— Има ли нещо в младите му години, което да го свързва с Франция?
— Не. Напротив. Когато започнал да учи езици, учителят му препоръчал френски и дори му уредил частни уроци със съответния преподавател, но на Йерми френският му се сторил непривлекателен.
Ориана пое по тази следа.
— Какво имаш предвид с „да учи езици“?
— След безумието с шаха той минал през период, в който сам изучавал езици. Първо няколко славянски езика, после италиански и накрая немски. И така до девети клас, когато и тази мания преминала. По съвет на свой учител, с когото разговарях, се концентрирал върху един език и продължил да го изучава задълбочено.
— И кой е този език?
— Китайски — отвърна Борис. Отговорът му прозвуча победоносно. — След девети клас Владислав Йермински е изучавал само китайски език. И понеже в училището не е имало китайска паралелка, той го е учил сам, от интернет, а баща му го е закарал да си вземе изпита в гимназията в Ритон ле Цион.
— Какъв изпит?
— Матурата. Само десет ученици са държали матура по китайски и той е бил един от тях. Говорих с Министерството на просветата; там всички го помнят. Издържал с пълен отличен, като дори коригирал правописна грешка в теста. Казват, че владеел китайски по-добре от изпитващия.
Ти го знаеш. Това е единственото логично обяснение на фактите, ѝ бе казал Абади. Тя се опитваше да се придържа към фактите, но те се изплъзваха между пръстите ѝ като кубчета лед, разтапяха се и изчезваха един след друг. Хората ѝ все така седяха в полукръг, очаквайки инструкции.
Но тя мълчеше.
Беше 18:25 ч., понеделник, 16 април.
50
Ако човек можеше да види Рю Рабле от птичи поглед, щеше лесно да забележи Чико да марширува с бърза, макар и леко спъната крачка към посолството. Рижата му коса беше също толкова уникална, както и баркодът на служебния му бадж и дистанционното на колата му. Но най-вече походката му го издаваше. Дори да се движеше по съвсем различна улица, в друг град и друга държава, всички — от военно разузнаване до частна детективска агенция — щяха да го познаят по походката.
„И какво от това? — би попитал вероятно Чико. — Аз нямам какво да крия, нека ме следят колкото си искат“.
Но Чико не си задаваше такива въпроси, защото знаеше отговорите им, те бяха загнездени някъде дълбоко в съзнанието му. В този момент той беше зает с придвижването напред и с показването на баджа си на дежурните, които му отдадоха чест и вдигнаха бариерата. Дежурните не отметнаха името му в системата, защото Чико имаше безсрочен пропуск за достъп до сградата — малък жест, който пестеше време и подхранваше илюзията му за свобода и лична неприкосновеност.
Една малка уличка като Рю Рабле генерира над милион единици информация всеки час, като всяка от тях се документира, предава по веригата, архивира, каталогизира, класифицира и анализира. Не само появяването на Чико на улицата, но и всеки разговор, проведен от телефоните в посолството, всеки имейл, изпратен от компютрите му, всяка трансакция с кредитна карта на павилиона за сандвичи на ъгъла, всеки регистрационен номер на всяка минаваща кола — милиони единици информация на час. А онези по високите места изискват не милиони, а милиарди.