— Той е бил свидетел по делото срещу войници от вашето звено, отказали да служат по идеологически причини.
— Никога не сме се срещали.
— В Звено осем-двеста е известен като човек, защитил по собствен избор хора, които са предали идеалите на звеното.
— Полковник Абади е известен с много неща. На него са кръстени поне три тактики във воденето на следствие. И, да, за всеобща изненада, наистина е дал показания в полза на хора, отказали да служат. Какво общо има това с мен? По онова време аз още не съм била в звеното.
— Така е, били сте във Военната полиция, но сте изиграли и известна роля, тъй като сте отговаряли за издирване на източник на изтекла информация.
— Това беше странично разследване без особена важност. Някаква военнослужеща беше предала документи на медиите, вие цяла година се мъчихте да я откриете и не успяхте. Тогава прехвърлиха разследването към Военната полиция и го дадоха на мен. Не съм имала нищо общо с Абади, нито съм го разследвала.
— Полковник Зеев Абади беше свидетел по делото.
— Възможно е. Аз дадох показания на много по-ранен етап. Никога не съм се срещала с полковник Абади, а тогава не придадох и голяма важност на свидетелите.
— Но полковник Абади е споделил свои мисли за вас, макар и без да ви назове по име. В показанията си заявява, че разследващият офицер е преследвал обвиняемата, цитирам, „със завидно умение, но и с абсолютна безогледност“.
— Това не го знаех. За пръв път го чувам и съм поласкана.
— Освен това той поставя под въпрос етиката ви, като се учудва как сте успели да издирите обвиняемата, след като толкова опитни следователи са се провалили. Подозирал е, че сте разчитали на спорни и дори незаконни следствени методи.
— Предполагам, че просто е завиждал.
— Не сте знаели какво мисли полковник Абади за работата ви, така ли?
— Не съм, до този момент.
— И как всъщност открихте обвиняемата, използвахте ли неетични следствени методи?
— Добър опит. Никога не съм разкривала как стигнах до нея и вие няма да сте първите. И не, не използвам неетични методи.
— Ако никога не сте разговаряли с полковник Абади и това е единственият случай, в който сте били замесени едновременно, при това на противоположни страни, как бихте обяснили прекалената си лоялност към него?
— Отговорът ми не се е променил. Той е назначен за мой началник и лоялността ми към него няма нужда от обяснение, независимо от неговото мнение за мен. Това не е прекалена лоялност. Не вярвам, че сте ме довели тук по средата на важна операция, за да разговаряме за дело, приключено преди година.
Междувременно първият следовател се бе съвзел и изглеждаше готов да влезе отново в ролята си.
— Това ми напомня за една ключова фраза: „Кой ще пази стражите?“. Голям въпрос.
— Наистина.
Ориана не знаеше дали да се смее, или да плаче.
— Понеже именно за това става дума сега.
— Може би. Но поне в книгите, които аз съм чела, когато някой задава този въпрос, обикновено иска да каже, че именно той ще пази стражите. А по този пункт може и да не се разберем.
— Е, добре, радвам се, че изяснихме нещата — заяви офицерът от „Шабак“ с тон, слагащ край на разговора.
Двамата станаха. Ориана остана на мястото си. Нямаше смисъл да се преструват, че следствието е приключило, след като то дори не бе започнало. И наистина, продължението дойде почти веднага:
— Всъщност има още нещо, без връзка с предишната ни дискусия — заяви вторият следовател и двамата отново седнаха.
54
По някакъв смътно доловим начин атмосферата в кабинета на комисар Леже се беше променила. На Абади дори му се струваше, че внезапно бе станало по-малко горещо. Леже току-що бе приключил с обясненията си за публичното изявление от шефа на полицията относно измислената наркосделка и стотиците полицаи, кръстосващи Китайския квартал със снимки на убиеца от моста, засега без резултат.
Абади участваше в разговора най-вече с въпроси, на които Леже отговаряше според възможностите си. Той обясни, че в Париж имало шест хиляди регистрирани хотела, без да се броят нелегалните, както и хиляди апартаменти, които се давали неофициално под наем. По закон хотелите били длъжни да предават в полицията списъци с чуждестранните си гости, но базата данни не се актуализирала в реално време, а списъците се събирали всяка нощ точно в полунощ. Следователно, ако Йермински се е регистрирал в хотел с името си, щели да минат още поне пет часа, преди местонахождението му да се появи в базата данни.
Абади стана от стола си и погледна през прозореца. Слънцето вече залязваше зад Айфеловата кула. Хиляди хора бързаха към станцията на метрото „Сен Мишел“. Владислав Йермински можеше да се е скрил навсякъде — в Париж, извън Париж, в хотел, в частен апартамент, в Болонския лес, във Венсенския лес, в обществен парк, в църква, в мол; можеше да броди по улиците, да спи на пейка, да се вози с метрото, да се разхожда покрай реката или да плува в нея. Навсякъде.