Но и тримата бяха запомнили добре жената, висока блондинка с дълга коса и червена униформа — това бяха най-често срещаните думи в техните показания. Също като тях и тя чакала пътници и тримата бяха предположили, че работи за някоя от големите хотелски вериги. Бяха запомнили и Янив, понеже пръв бе излязъл от митническата зона. Един от шофьорите си призна, че му прошепнал на иврит: „Искаш ли да те закарам евтино до Париж?“. Но Янив се насочил право към блондинката, опитвайки се да разчете табелката в ръката ѝ, и шофьорът го оставил на мира. Нито един от тримата не знаеше какво се бе случило по-нататък.
Разпитът на свидетелите продължи при пълен хаос; никой не си водеше бележки. Чико задаваше въпросите си на иврит, после превеждаше отговорите на английски, а заместникът на Леже — на френски. Беше истински цирк, но това нямаше значение — отговорите им бяха напълно безполезни.
— Е, полковник Абади? — попита френският комисар с тон, който можеше да мине за снизходителен, но по-скоро бе предназначен да изразява разбиране.
В залата настана тишина.
— Не харесвам блондинки — отвърна накрая Абади.
— Бих казал, че по този въпрос сте в малцинство — каза Леже, опитвайки се да следи мисълта на израелеца.
— Още по-малко в яркочервена униформа с къса пола. Свидетелите само това ще помнят. Нищо повече.
— Тя е служителка в някой хотел. Повечето са блондинки и повечето носят униформи. Разпитваме всички основни хотели в Париж. Ще споделя с вас това, което научим. Мога да им съобщя мнението ви за блондинките.
— Не си правете труда, никой хотел не е чувал за нея — каза Абади и насочи вниманието си към втората група свидетели.
Бяха петима, всичките членове на водената от Янив група, и очакваха да дадат показания с нетърпение.
— Колко още ще ни държат тук тези идиоти? — попита един от тях, когато бяха представени на израелските следователи.
Всички изглеждаха уморени и нервни, докато съзнанието им беше заето с основния въпрос: А сега накъде? Някои искаха да останат на летището до завръщането на колегата им; други настояваха да отидат на изложението, без да губят повече време.
Плешив мъж на име Асаф отговаряше на въпросите от името на групата; и без това всички бяха видели Янив да излиза от салона, влачейки куфара си. Пред него се бяха изправили посрещачи, някои с табелки в ръце. Янив се бе насочил право към блондинката в червената униформа и я бе заговорил.
— Май флиртуваше с нея — каза Асаф, но Дуби, най-възрастният от групата, побърза да го поправи:
— Просто се опитваше да ни разсмива. Да не мислиш, че се е надявал да го огрее?
Всички се съгласиха, че Янив се бе приближил към нея, уж опитвайки се да разчете написаното на табелката. А според Асаф просто бе искал „да ѝ види циците отблизо“. Двамата разменили няколко думи, после Янив се обърнал към останалите и извикал: „Не ме чакайте, намерих си по-добър превоз!“, засмял се и тръгнал след блондинката към асансьорите за паркинга. Тогава го видели за последно.
Всички очи бяха приковани в Абади, който реши да мине на френски, колкото да пробва как ще върви синхронният превод в другата посока:
— Est-ce que I’ascenseur montail ou descendait?
Чико, който отначало се изненада от това неочаквано развитие, запревежда на петимата от групата:
— Иска да знае дали асансьорът се е качвал, или е слизал.
— Защо да се качва? — попита Асаф. — Те отиваха към паркинга.
Но тогава се обади някакъв слаб мъж с очила на име Ури, който се оказа отговорникът по сигурността на фирмата:
— Доколкото видях, асансьорът тръгна нагоре. Жената го отведе до асансьора, двамата влязоха вътре и вратата се затвори. На таблото не се появи цифра с номера на етажа, но определено видях да свети стрелката за нагоре.
Комисар Леже имаше вид на човек, заслушан в някакъв особено виртуозен пасаж на симфонично произведение.
— Това, разбира се, е интересен обрат — каза накрая той и запали нова цигара. — За жалост, в него няма никаква логика.
— Какво има на горния етаж? — попита Абади.
Въпросът, който в действителност го вълнуваше, бе: Откога престъпленията, а и животът се подчиняват на някаква логика? Но понеже познаваше французите, реши да се придържа към фактите.
От този момент нататък Леже започна да губи търпение.
— Горен етаж няма. Този асансьор обслужва прехода към терминал Две Бе, който е затворен за строителни работи за следващите пет години.
— А дали може да се качим? — попита с непринуден тон Абади, сякаш тази идея му бе хрумнала току-що и съвсем между другото.