Сигурност. Рабин беше убит под носа на агентите на „Шабак“, които трябваше да го пазят. Организацията загуби влияние и възможност да разследва специализираните звена за чужди агенти. За сигурността в 8200, най-чувствителното звено, сега отговаряше Специалната секция. Ориана се взря отново в написаното на стената.
Кой щеше да следи дейността на 8200 и АНС? Кой щеше да изпълнява специални полицейски функции в най-силната организация за събиране на разузнавателна информация в света? Дали генерал Ротелман не намекваше, че възнамерява да ограничи широката автономия на звеното? Нямаше как да разбере, не и по изражението на лицето му. Той седеше и наблюдаваше с любопитство участниците в съвещанието, които поглъщаха с апетит шоколадовите бисквити, подаваха си захарницата, обменяха впечатления за качеството на кафето. Той самият не вкусваше нищо. Цялото му поведение, езикът на тялото сякаш искаше да им каже: „Никой от вас не ми е нужен“.
Това стана пределно ясно от следващото съобщение, което Ориана моментално класира като „Смахнато“:
— Помолих Зоро да направи някои уточнения по Задачите за деня. Няма да търпим повече разузнавателни дейности, при които дясната ръка не знае какво прави лявата — каза загадъчно генерал Ротелман.
Ориана го изгледа недоверчиво.
„Задачите за деня“ бе съкратено от „Приоритетни задачи за деня по провеждането на разузнавателно аналитична дейност“ — дневния ред, по който работеше всеки военнослужещ в корпуса. Въпреки че командирите имаха свои изисквания към събирането на информация, а някои части поставяха и индивидуални задачи на хората си по отделни операции и за всеки ден от седмицата, когато в разузнаването се кажеше „Задачите за деня“ — това означаваше задачите, поставени от началника на разузнаването, формулирани от него и разпратени точно в 12 през нощта до хиляди източници, агенти, оперативни работници и командири.
Задачите за деня бяха абсолютен приоритет за военното разузнаване; самата мисъл, че служителите могат да се нуждаят от уточнения по тях, беше озадачаваща, а да привикаш ръководителите на всички отдели за тази цел — това бе повече от абсурд. Нима командващият военновъздушните сили привикваше пилотите си, за да уточнява как се прехваща вражески самолет? Дори онези, които още се хранеха, вдигнаха учудено глави.
— Колеги, да продължим — каза личният секретар и в този миг сякаш по даден знак се появиха едновременно няколко служители, за да раздигнат подносите от масата.
Зоро се изправи енергично от мястото си и зареди презентацията. На големия екран се появиха отличителните знаци на корпуса, а отдолу пробяга за миг надпис „Строго секретно — за вътрешно ползване“.
Като служител по сигурността в едно от най-секретните подразделения на въоръжените сили, Ориана беше добре запозната с грифовете на военните документи. „Строго секретно“ например определено класифицираше документа по равнище на сигурност. От друга страна, „за вътрешно ползване“ беше бюрократична безсмислица. На теория нямаше никакъв смисъл да се добавя към документ, който вече бездруго беше класифициран. Но на практика този израз означаваше, че презентацията не е била строго секретна, понеже такава просто не е имало. След като приключеше, никой никога повече нямаше да я споменава, понеже бе показана само за част от секундата в забранената за външни лица заседателна зала.
— Може ли да угасим осветлението? — помоли Зоро.
9
— Не, не, не, изслушай ме — настоя говорителката, крачейки напред-назад из кабинета си с телефон, залепен за ухото — навик, който като че ли ѝ помагаше да задава темпото на разговора. — Не, ти ме чуй! Всяка година в Париж изчезват над пет хиляди души. Пет хиляди! Нима смяташ да пишеш статия за всеки един поотделно? Всеки човек има право да започне нов живот.
Указанията на началника ѝ — директора за връзки с обществеността на летището — бяха колкото прости, толкова и категорични: на „Шарл дьо Гол“ не се случва никога нищо лошо. Последното, което би желал да види, беше репортаж в новинарските емисии за отвлечен пътник. До този момент тя бе успяла да отбие двама репортери, а я очакваха запитвания от още трима.
— Въпросът е дали е изчезнал по собствена воля — отбеляза репортерът.
Той се намираше в дома си, на час и половина с кола от летището, и не беше във възторг от твърде неясната информация, която редакторът му бе изпратил тази сутрин и която за момента фигурираше само в социалните мрежи.
— Виж, няма нищо, заради което си струва да идваш дотук — каза говорителката. — Само ще си изгубиш времето. Човекът си е прибрал багажа, срещнал е момиче и е решил да си пробва късмета. Все пак сме във Франция, нали? Тези неща се случват непрекъснато, летищата са места за романтични запознанства. Ако идваше тук за пресконференциите, на които те каня, вместо да ми звъниш за глупости, щеше да се убедиш лично. Представи си, че всеки път, когато ми вържеш тенекия, взема да викам ченгетата и да те докладвам като изчезнал. Това е безумие!