— Разбрахме ли се? — наруши мълчанието Сеспийдс.
— Просто ме извести, когато тя се прибере, без да й се случи нищо.
— Това не е проблем. Прегледай си пощенската кутия на тръгване.
— Защо?
— Оставихме ти там телефон. Така че наистина да можем да се свържем с теб, ако ни се наложи. Не го използвай за нищо друго — подслушва се.
Бош помисли, преди да отговори. Знаеше, че всеки ход на СО се контролира и анализира. Такива бяха правилата.
Затова смени темата.
— Какви са последните новини около Кортес?
— Продължава да се крие. Ще го провокираме след като се стъмни и ще видим какво ще се получи.
— Искам да съм с вас.
— Няма начин, Бош. Не работим така.
— Той смяташе да нахрани кучетата си с мен. Искам да съм с вас.
— И точно това е причината да не си с нас. Ти си емоционално обвързан. Не можем да допуснем това да оплеска нещата. Така че дръж телефона си подръка. Ще ти се обадя, когато всичко е наред.
И Сеспийдс прекъсна. Бош продължаваше да е загрижен, но не особено. Имаше свой план да се включи в наблюдението на СО.
Започна да прослушва едно по едно съобщенията в гласовата си поща и да ги трие. Имаше съобщения отпреди месеци и повечето бяха безсмислени. Рядко използваше стационарния си телефон и напълно обяснимо се бяха натрупали. Когато стигна до обажданията на дъщеря си от последното денонощие, не можа да се насили да ги изтрие. Емоциите в гласа й бяха неподправени, страхът й за него — искрен. Почувства се ужасно, представяйки си какво й е минало през главата, но беше абсурдно да изтрие завинаги тези обаждания. Последното беше без думи. Чуваше се само дишането на Мади с надежда, че той ще вдигне и ще я освободи от всичките й страхове.
След като приключи с тази задача, се обади на номера на мобилния си телефон. Той беше унищожен, но гласовата му поща бе продължила да събира оставени съобщения. И за последните две денонощия се бяха натрупали девет. Четири бяха от дъщеря му, а три бяха от Балард — всичките оставени, когато никой не бе знаел къде се намира той. Както и с другите съобщения, Бош не намери сили да ги изтрие. Имаше едно от Сиско, който му съобщаваше, че няма новини за Елизабет, и го питаше дали и при него е така. Последното — получено само преди час — бе от Майк Ечевария и бе обаждане, което Бош би искал да не получава.
Ечевария беше следовател към главния патоанатом. Бош бе обработвал много местопрестъпления с него и двамата бяха ако не лично, то поне професионално близки. Ечевария просто молеше Бош да му се обади — и веднага мина по същество, когато чу гласа му:
— Хари… за онази жена, която търсиш? Мисля, че е при нас като Джейн Доу34.
Бош се подпря на кухненския плот за опора. Затвори очи, преди да реагира:
— Кажи ми.
— Така… да видим сега — продължи Ечевария. — Жена, към трийсет и пет годишна, намерена в хотел „Синдбад“ на „Сънсет“ преди два дни. Има описаната от теб татуировка в памет на загубен близък с името Дейзи.
Бош кимна. Беше Елизабет. Междувременно Ечевария продължаваше:
— Аутопсията ще е не по-рано от понеделник или вторник, но засега има всички симптоми за свръхдоза наркотици. Според описанието е намерена в леглото от камериерката. Била е облечена в дрехите си и лежаща върху постелките. Няма индикации за насилие. Не са се обаждали в „Убийства“. Случаят е приключен от сержанта в патрула и извикания патоанатом.
— Не е ли имала документ за самоличност?
— Не са намерили такъв в стаята. Много от тези хора крият документите си извън стаите си, понеже се страхуват да не бъдат обрани, докато не са на себе си. Имала ли е кола?
— Не. А хапчета? Някакви останали хапчета?
— Празен флакон от рецепта. Номерът на рецептата е изчегъртан. И това го правят често. В случай, че ги заловят. Това защитава лекаря, защото като излязат пак на улицата, нали ще отидат пак при същия доктор. Няма да повярваш колко са подвластни на подобни навици.
— Знам.
— Съжалявам, Хари, но ти ме помоли да следя за подобно развитие.
— По-добре е да знаеш, отколкото да си в неведение, Майк.
— Има ли някакъв шанс да се разходиш до нас и да я идентифицираш официално? Или да ти изпратя снимката.
Бош се замисли.
— Това не е мобилен телефон. Бих могъл да мина утре.
— Утре става. Аз почивам в неделя, но ще ги уведомя.
— Благодаря.
— Радвам се, че се чухме, Хари.
Бош затвори, мина през къщата и излезе на терасата. Опря се на перилата и се загледа надолу към магистралата. Не беше изненадан от новината за Елизабет, но все пак беше малко озадачен. Питаше се дали свръхдозата не е съзнателна. Празният флакон от хапчета показваше, че е изгълтала всичко, с което е разполагала.