— Окей, но не ме карай да чакам.
Този път Сеспийдс избърза да затвори.
Бош направи както му бе казано и продължи направо. На „Удман“ зави в бензиностанцията и паркира до повредена колонка в края на периметъра. Не изгаси двигателя и зачака.
След три минути черен „Мустанг“ със затъмнени стъкла се вмъкна плавно в бензиностанцията и спря успоредно до колата на Бош. Десният преден прозорец се спусна и Бош видя зад волана Сеспийдс. Беше тъмнокож, ниско подстриган, с посивяла коса. Твърдата линия на челюстта му идеално подхождаше на мъж, който командва екип от корави бойци и снайперисти.
— Здрасти, Спийди — дружелюбно поздрави Бош.
— Здрасти, задник — отвърна Спийди. — Прекрасно знаеш, че саботираш една дълго обмисляна операция, нали?
— Не е нужно да се получи така. При теб ли ще бъда, или не?
— Качвай се.
Бош слезе от джипа си и го заключи. Качи се в мустанга. Беше тясно, защото на въртяща се Стойка, закрепена към таблото, имаше разтворен лаптоп. Екранът бе извъртян към Сеспийдс, но когато седна, Бош го завъртя към себе си. Екранът беше разделен на четири прозореца, показващи изображението от четири камери, ориентирани към „Роско“ и комплекс от жилищни блокове. Бош разпозна комплекса, в който бе на път да завие, когато Сеспийдс най-сетне се бе примирил е присъствието му.
— Значи имате камери в колите? Предполагам, че съм бил наблизо.
И посочи жилищния блок в един от прозорците. Сеспийдс завъртя екрана към себе си и изсумтя:
— Не пипай повече!
Бош вдигна примирително ръце.
— Сложи си колана — добави Сеспийдс. — И не напускай колата, освен ако изрично не ти наредя. Ясно ли се изразих?
— Разбрах — миролюбиво се съгласи Бош.
Сеспийдс включи мустанга на заден ход и се изтегли от мястото до джипа на Бош. Колата рязко се изстреля напред към „Роско“.
Две преки по-надолу спря до тротоара на място, откъдето се виждаше подаваната от камерите картина. Сеспийдс вдигна глава и заговори към тавана на колата:
— „Сиера две“, покажи ми задната страна НП1.
Бош знаеше, че зад сенника има микрофон, вероятно включван с педал на пода — това бе стандартно оборудване за наблюдение. Последваха няколко потвърждаващи превключвания от другите коли. След секунда Сеспийдс вече имаше изглед към Наблюдателен пункт 1. Останалите прозорци показваха комплекса от други ъгли.
Сеспийдс се обърна към Бош и каза:
— Сега седим и чакаме.
Бош знаеше защо чакат да се стъмни. Нощта винаги даваше предимство на следящите. Колите се превръщаха във фарове и оставаха неразпознаваеми в обратното огледало. Шофьорите ставаха силуети.
— И как ще го подмамите да се размърда? — поинтересува се Бош.
Сеспийдс помълча малко, явно обмисляйки колко и какво да му разкрие. СО бяха много изолирана група в управлението. Веднъж прехвърлен в нея, служителят оставаше завинаги там. Служителите скъсваха всякакви връзки и контакти със старите си колеги и приятели в рамките на управлението. В 50-годишната история на групата само веднъж в нея бе назначавана жена.
— В бандата „Футхил“ имаме дълбоко законспириран информатор — каза накрая Сеспийдс. Той ни съобщи номера на мобилния телефон на шеф от нивото на Кортес. Прехващаме мобилния и изпращаме на Кортес есемес, че има жизненоважна среща, отнасяща се до теб, Бош, при язовира „Хансен“. Надявам се да се подлъже.
Сеспийдс току-що бе описал две неща, които ако не бяха компрометиращи, то най-малко сериозно нарушаваха процедурата за действие или бяха направо незаконни, ако прехващането на чуждия телефон щеше да се извърши без съдебна заповед. Той се опитваше да вкара Бош в схемата и да го направи съучастник в онова, което можеше да последва след малко. Ако Бош не възразеше сега, нямаше да е възможно впоследствие да се дистанцира.
Но той нямаше нищо против.
— Защо при „Хансен“? — попита той.
— Истината ли?… Там няма камери.
Обърна се да погледне Бош. Това беше следващ момент, когато Бош можеше да се възпротиви или да се присъедини.
— Добър план — одобри той и стана член на екипа.
СО имаха абсолютно уникален статут в ЛАПУ. Често разследвани от външни агенции, като се започне от ФБР, мине се през медиите и се стигне до разни групи за защита на гражданските права, често съдени от семействата на застреляните заподозрени и по правило наричани „отряд на смъртта“ от възмутени адвокати, служителите на СО се радваха на точно обратната репутация сред всички в управлението, като се започнеше от най-нисшестоящите и се свършеше с началниците. Крайно редките съобщения за свободни позиции винаги водеха до стотици подадени молби, включително от онези, които бяха готови да работят на по-ниско заплащане само и само да бъдат приети там. Причината бе, че работата в СО бе считана за най-чиста проба полицейска работа. СО просто изваждаше насилниците от играта. Тук не се интересуваха дали ще ги заловят живи. Тук премахваха стрелци, изнасилвани и серийни убийци. Резултантният ефект от неизвършените престъпления просто защото СО залавяше престъпниците или ги ликвидираше, бе неизчислим количествено, но огромен. И нямаше полицай, който да не мечтае да стане част от това. Въпреки кресливите критици, разследванията и съдебните процеси. Това беше олицетворение на мотото „Да служиш и защитаваш“35.
35