— Ще трябва ли да кажете на родителите ни? — попита едното момче.
Балард свали лъча и тръгна да си вземе ровъра.
— Какво ще кажеш? — тихо я попита Дворек, когато минаваше покрай него.
Самият въпрос напълно издаваше мислите му.
— Ти решаваш — каза му Балард. — Аз си тръгвам.
10.
В „Дупарс“9 на Фермерския базар имаше едно сепаре, което предлагаше пълен поглед към ресторанта и входа му. Балард винаги сядаше в него, когато бе свободно, а повечето нощи, когато й се удаваше да се възползва без бързане от почивката си за хранене, мястото беше по принцип празно и тя можеше да избира да седне където пожелае.
Сега седна срещу Бош, който си бе поръчал само кафе. Той й обясни, че в СФПУ на закуска винаги имало бурито и възнамерявал да отиде там сутринта за оперативката, преди екипът му да изпълни заповедта за обиск.
Балард обаче беше пропуснала вечерята и сега буквално умираше от глад. Поръча си като Бош кафе, но добави „синята чиния“, която включваше палачинки, яйца и бекон. Докато чакаше да й донесат храната, се поинтересува за купчината картони, които той бе прегледал в колата, докато тя се бе занимавала с повикването в „Сирените“.
— Нищо заслужаващо внимание.
— Случайно да ти е попадало нещо, написано от полицай на име Фармър? Добре пише.
— Не мисля… но не се заглеждах в имената. Да не говориш за Тим Фармър?
— Да. Познавал ли си го?
— Бях в академията с него.
— О… не знаех, че е толкова възрастен.
И си прехапа езика, осъзнала какво е казала.
— Извинявай — поправи се тя. — Исках да кажа… защо полицай с такъв стаж е продължавал да бъде патрул, нали разбираш?
— Някои момчета не могат да се откажат от улицата — обясни Бош. — Както някои други не могат да зарежат убийствата. Нали знаеш, че той…
— Да, научих. Защо го е направил?
— Знае ли някой? Оставаше му месец до пенсиониране. Но дочух, че било принудително пенсиониране… тоест ако останел на служба, щели да го сложат зад бюро. Така че си подал документите и по време на последния патрул… дръпнал шалтера.
— Адски тъжна история.
— Каквито са повечето самоубийства.
— Хареса ми как пише. Описанията му на разпитите се четат като поезия.
— Много поети са се самоубили.
— Предполагам.
Един сервитьор й донесе поръчаната храна, но Балард внезапно бе загубила всякакъв апетит. Мъчно й беше за човек, когото дори не бе познавала лично. Все пак заля палачинките със сироп и започна да се храни.
— Продължихте ли някаква връзка и след академията? — попита тя.
— Не бих казал — отговори Бош. — Тогава бяхме близки, а и имаше срещи на випуска, но пътищата ни се разделиха. Сега със социалните медии и Фейсбук е по-различно. Той беше назначен в Долината и дойде в „Холивуд“ след като аз напуснах.
Балард кимна и зачовърка с вилицата си в чинията. Палачинките бързо омекваха и ставаха все по-неапетитни. Тя премести вилицата върху яйцата.
— Исках да те питам за Кинг и Карсуел — продължи да го разпитва тя. — Предполагам, че ти и Сото сте говорили с тях в началото на тази история.
— Да, Лусия го направи — потвърди Бош. — Поне с единия, мисля. Кинг се пенсионира преди пет години и се пренесе в Бъмфък10, Айдахо… някъде в гората, където няма телефон и не се е чувало за интернет. Тотално се скри от света. Тя обаче откри пощенската му кутия, където му изпращаха чековете с пенсията, и му прати писмо с искане за разговор по случая. Още чака отговор. Карсуел също се пенсионира и стана следовател към офиса на областния прокурор в окръг Ориндж. Лусия отиде там и разговаря с него, но той не се оказа извор на нова информация. Помнел случая съвсем бегло и й казал, че всичко, което знаел, го имало в дневника. Явно не изгарял от желание да говори за случай, който не успял да разреши. Сигурен съм, че знаеш как е.
— Да… „Ако аз не съм могъл да го разреша, никой няма да може“. Ами Адам Сандс, приятелят й? Опита ли някой от вас да го разпита наново?
— Но можахме. Починал е на двайсет и четири след свръхдоза.
Балард кимна. За Сандс това не беше изненадващ край, но това не намаляваше разочарованието й, понеже той можеше да дооформи сцената, на която Дейзи Клейтън бе живяла и умряла, както и да даде имената на други бродяги и познати. Балард започваше да разбира защо Бош бе искал да открие картоните за разпит. Те можеше да се окажат единствената им надежда.
— Нещо друго? — въздъхна тя. — Предполагам, че дневникът на убийството е в Сото. Останало ли е нещо, което е интересно и не е дигитализирано в базите данни?
9
10
Пренебрежително име на измислен град, който е толкова незначителен, че го няма на картата — Б.пр.