— Защото е личен въпрос. Аз не… аз не съм част от никаква организирана религия. Не изпитвам подобна нужда. Вярвам в каквото вярвам. И толкова!
Макмулън я изгледа изпитателно, преди да повтори въпроса си:
— За какво наистина сте дошли?
Балард отвърна на погледа му и реши да провери ще получи ли някаква реакция:
— Дейзи Клейтън.
Макмулън не отмести погледа си, но тя усети, че не е очаквал тези думи от нея. Освен това почувства, че името означава нещо за него.
— Беше убита — проговори след къса пауза той. — Беше отдавна… с този случай ли се занимавате?
— Да — призна Балард. — Случаят е мой.
— И какво общо има той с… — Макмулън млъкна, сякаш сам беше отговорил на въпроса си: — Сутринта… — досети се той. — Детективът, който огледа колата ми. Какво търсеше?
Балард пренебрегна въпроса му и се опита да насочи разговора в интересуващата я насока.
— Познавахте я, нали? — попита тя.
— Да, аз я спасих. Доведох я пред Христа и после той я прибра в дома си.
— Какво означава това? И без извъртане!
— Кръстих я.
— Кога?
Макмулън поклати глава.
— Не помня. Очевидно преди да е била прибрана.
— Има ли я на стената? — Балард посочи зад него.
Макмулън се обърна, за да разгледа колажа.
— Мисля, че… да, сложих я там.
Той стана и се приближи до корковата стена. Започна да издърпва кабарчетата и пиновете и да сваля слой след слой от снимки, които внимателно оставяше на масичката. След няколко минути беше свалил няколко слоя. В един момент спря и разгледа една от снимките.
— Мисля, че това е Дейзи.
Свали снимката и я показа на Балард. Беше на младо момиче, загърнато през раменете с розово одеяло. Косата й бе мокра от ритуала и на морави кичури. Балард различи във фона на снимката някои от плакатите, останали и досега. Снимката бе датирана ръкописно четири месеца преди убийството на Дейзи Клейтън. Вместо да напише името си, тя бе нарисувала в ъгъла на снимката маргаритка16.
— Тя е — потвърди Балард.
— Беше кръстена с Божията благодат — каза Макмулън. — И сега е при Бог.
Балард вдигна снимката.
— Помните ли онази нощ?
— Помня всички нощи.
— Сама ли беше, когато я доведохте тук?
— О… това вече не помня. Трябва да потърся календара си от онази година и да проверя.
— И къде се намира този календар?
— На склад. В гаража.
Балард кимна и мина покрай Макмулън, за да разгледа останалите на корковата стена снимки.
— А тук? — попита тя. — Не са ли това другите, кръстени в същата нощ?
— Ако са позволили да бъдат снимани. — Макмулън сви рамене.
Той пристъпи до Балард и двамата заедно продължиха да разглеждат снимките. След малко той посегна към една от тях и каза:
— Този.
Свали снимката на мръсен чорлав мъж, който изглеждаше под трийсетте. Датата съвпадаше. Написаното с маркер име беше „Орел“. Балард взе снимката от ръката на Макмулън, за да я разгледа отблизо.
— И друг — продължи Макмулън.
Свали следваща снимка, този път на много по-млад мъж, русоляв и с твърд поглед. И тази дата съвпадаше, а името на снимката беше „Наркоман“. Балард взе снимката и я разгледа. Това бе Адам Сандс — предполагаемият приятел и сводник на Дейзи.
— Това май са единствените снимки от същата дата каза Макмулън.
— Да отидем да потърсим календара — предложи Балард.
— Добре.
— Мога ли да задържа тези снимки?
— Само ако ги получа обратно. Те са част от паството.
— Ще ги копирам и ще ви ги върна.
— Ще ви бъда благодарен. Елате.
Излязоха и Макмулън извади ключ, за да отключи страничната врата на гараж, обособен в самостоятелна постройка. Влязоха и се озоваха в претъпкано с мебели и стойки за дрехи на колелца помещение. Покрай стените имаше складирани кашони, надписани с години.
След петнайсетина минути Макмулън изрови от прашен кашон календара за 2009-а година. В квадратчето за датата на кръщението на Дейзи беше записано „7“. Балард взе календара и го прелисти до датата, на която Дейзи беше била отвлечена и убита. Не откри число в това квадратче, нито в последващите две дати.
Макмулън забеляза празните места едновременно с Балард.
— Това е доста странно — отбеляза той. — Аз почти не почивам. Не си… О, сега си спомних. Ванът беше на сервиз. Основен ремонт на трансмисията.
Балард го изгледа и попита:
— Сигурен ли сте?
— Естествено — отговори Макмулън.
— Дали нямате някакъв запис по този повод? В кой сервиз беше?
— Не знам, но мога да проверя. Помня със сигурност, че го откарах на „Санта Моника“ до гробището. „Санта Моника“ и „Ел Сентро“. На ъгъла. Името му започваше със З, но съм го забравил. Там поправят трансмисии.