— Партньорите не постъпват така.
Бош кимна и каза:
— Добре. Но един от нас все пак ще трябва да вземе такси и да иде да купи вечеря.
— Няма проблем — съгласи се Лурдес. — Върви.
Бош обаче не захапа стръвта. Двамата с нея бяха имали в миналото много закачки за яденето по време на наблюдение.
Бяха паркирали на половин пряка от къщата на доктора в алеята за коли на празна къща, в която се извършваше ремонт. Бош бе наместил стария си джип „Чероки“ пред самосвал за пренос на строителни материали и колата му се бе вписала идеално в обкръжението. Прозорците бяха от затъмнено стъкло, двамата не осветяха лицата си с екраните на мобилните си телефони и така можеха да останат задълго незабелязани нито от доктора, нито от някой от съкварталците му.
— Помниш ли групата „Сийлс енд Крофтс“? — попита Лурдес.
— Да… — отговори Бош. — Седемдесетте, нали? Бяха голяма работа.
— Било е преди моето време, но съм чувала, че са живели тук — в Истейтс.
— Хмм…
Продължиха да бъбрят на разни теми почти два часа, когато спорът за храната бе отново подновен, този път сериозно. Лурдес не искаше да чуе за закусвалните на Бош за хамбургери и хотдог, а на Бош отдавна му бе втръснало от всички мексикански ресторанти в града. Бяха на път да хвърлят ези-тура, когато по улицата се зададе кола и изгаси фаровете си, като спря в алеята за коли на Енрикес. Вече се бе стъмнило напълно, но Бош разпозна модела на колата, докато минаваше покрай строителната площадка — беше „Крайслер 300“.
— Май се започва — прошепна с надежда той.
От колата не слезе никой. Тя оставаше неподвижна и на празен ход, а от сдвоения й ауспух излизаше пушек.
В къщата не светнаха никакви светлини, но от странична врата изникна човешка фигура.
— Докторът ли е това? — попита Лурдес.
— Не се вижда добре, но аз бих се обзаложил, че е той — отговори й Бош.
Колата потегли и мина пред джипа на Бош. Бош я изчака да завие на ъгъла и потегли след нея.
Номерът беше да проследят крайслера извън жилищния квартал, без да бъдат забелязани. В деловата част на града проследяването щеше да се облекчи от присъствието на други коли.
Бош и Лурдес последваха крайслера до Сан Фернандо Роуд и после на север в район Силмар. При Роксфорд крайслерът зави надясно и навлезе в квартал с къщи тип ранчо. Явно тук обитаваха хора от средната класа.
Веднага след Херик Стрийт крайслерът зави надясно в алея за коли и паркира. Бош мина покрай входа на алеята, без да спира. Лурдес съобщи какво бе видяла:
— Няколко мъже. Посрещнаха колата и бързо го вкараха вътре.
— Вероятно състоянието му се е влошило — предположи Бош.
— И какво ще правим сега?
— Ще чакаме.
— Какво има да чакаме? Тук сме в Ел Ей. Трябва да се обадим на специалния отряд19 на ЛАПУ и те да забършат всички.
— Ще го направим. Но нека изчакаме да изведат доктора. Сега, след като можем да докажем, че работи за санферите, мисля, че твоят братовчед може да ни помогне да го вербуваме и да го държим на каишка до края на дните му.
Лурдес кимна. Планът беше добър. Беше много вероятно Енрикес да се съгласи да предава информация на отдела за борба с организираната престъпност, за да избегне унижението да бъде публично разобличен като гангстерски доктор.
— Само дето все още не знаем кой е издал Перес — напомни Лурдес.
— По това трябва да продължим да работим — каза Бош. — Но разберем ли кой е бил стрелецът, това може да се проясни.
19.
Когато се прибра, Бош бе посрещнат от куфара на Елизабет, който бе на пода точно до входната врата. Всъщност куфарът си беше негов, но той й го бе дал в последния ден на рехабилитацията й, за да може да прибере в него скромните си лични вещи. И в него бе останало предостатъчно място за нещата, които щяха да купят по-късно.
Видя я през задните щори да седи на терасата на един от шезлонгите. Погледа я малко, решил, че не го е чула да се прибира. Не четеше и не слушаше музика. И не гледаше телефона си. Просто си седеше, загледана в прохода и неспирния поток коли, който беше като кръв във вените на града. Това беше един от аспектите на гледката, който винаги се променяше и винаги оставаше същият. Напоследък единственото допълнение бяха фойерверките, изстрелвани всяка вечер от площадката на Хари Потър в „Юнивърсал Студиос“.
Той мина през дневната, отвори една от плъзгащите се врати и излезе при нея.
— Здрасти.
— Здрасти — каза и тя.
Усмихна му се. Той отиде до парапета и приседна на него, за да може да я гледа в лицето.
19
Т.н.