Докато Балард сменяше колите, пътуваше за Венис, вземаше кучето си и най-сетне се добра до плажа, сутринта беше преполовила и вятърът бе вдигнал вълнение достатъчно да превърне гребането от терапията, която бе свикнала да намира в него, в безсмислено предизвикателство. Колкото и да се нуждаеше от физическото натоварване, сънят й бе по-нужен. Затова разпъна палатката си, постави отпред Лола на пост и се вмъкна в нея, за да си почине. Започна да се унася, но продължаваше да мисли за баща си: спомняше си го, яхнал любимата си дъска, да й разказва за Виетнам и убиването на хора; представяше го също като Бош — че трябвало да го направи и после да живее с мисълта за извършеното. Винаги завършваше описанието на виетнамските си преживелици с фразата „Син лой“ — „Така било писано“.
След четири часа я събуди вибрацията на телефона й. Беше успяла да заспи дълбоко и събуждането й бе бавно. Надигна се, седна, дръпна платнището на входа на палатката и провери къде е Лола. Кучето си беше там. Погледна я с очакване.
— Гладна ли си, миличка?
Балард изпълзя навън и се протегна. Погледна към кулата „Роуз Авеню“ и видя Ейрън Хейс на мястото му — гледаше към морето, където обаче не се виждаха никакви плуващи.
— Хайде, Лола…
Тръгна по пясъка съм кулата на спасителите. Кучето я последва.
— Ейрън… — извика тя.
Хейс се извърна и я видя от седалката си.
— Рене! Видях палатката ти, но не исках да те будя. Как я караш?
— Добре съм. Нещо ново около теб?
— Виждаш ме — пак съм на пост. Макар че днес е спокойно.
Балард отново погледна към морето, сякаш да се увери още веднъж, че няма плуващи.
— Да хапнем заедно довечера? — предложи той.
— За жалост ще се наложи да работя — каза Балард. — Нека се обадя по телефона да видя как стоят нещата и после ще ти кажа.
— Ами аз съм си тук.
— Взел ли си си телефона?
— Да.
Това бе нарушение на правилото спасителите да не се качват на кулата с личните си телефони. Преди година се бе разразил скандал със спасителен екип, защото спасител бе пропуснал да забележи махаща с ръце давеща се жена, понеже в същия момент бе писал есемес. Балард знаеше, че Ейрън не би писал есемеси, нито би говорил по Телефона, но можеше да изслуша гласовата си поща, без да откъсва поглед от водната повърхност.
Върна се при палатката си, извади телефона си от джоба на анцуга и позвъни на номера, даден й от Травис Лий — един от детективите, поели от нея тази нощ убийството на Джейкъб Кейди. Когато й отговори, го попита докъде са стигнали със случая. Призори Лий бе споделил с нея, че обстоятелствата около това убийство са малко необичайни за него и партньора му Рахим Роджърс. Беше поел разследване с вече задържан убиец, направил самопризнание благодарение на Балард, след което оставащата детективска работа бе откриване на останките на жертвата.
— Установихме камиона, взел контейнера — обясни Лий. — Той първо отишъл в сортировъчния център в Сънланд, а после онова, което не било отделено за рециклиране, било изхвърлено на сметището в Силмар. Което, ако щеш вярвай, се нарича Съншайн каньон29. И в момента се обличаме в „скафандри“, за да започнем да ровим в него.
— Да ви се намира резервен скафандър? — попита Балард.
— Да не би да се кандидатираш, Балард? — не повярва на ушите си Лий.
— Да. Искам да стигнем до края.
— Ами… идвай тогава. Ще те облечем.
— Ще съм при вас до един час.
След като си събра багажа и остави Лола в дневния приют за кучета, Балард пое по 405-а право на север, през овъглените хълмове на прохода Сепулведа и оттам в Долината. Силмар се намираше в северния край, а каньонът Съншайн бе в „мишницата“, където се пресичаха магистрали 405 и 14. Балард усети миризмата много преди да бе стигнала до него. Плесването на име като Съншайн на сметище бе типична иконография — вземаш нещо грозно или ужасно и му слагаш красиво име.
Когато пристигна, я откараха с всъдеход до площадката за търсене. Лий, Роджърс и екипът на криминолозите вече използваха нещо подобно на щеки за ски, с които ровеха из купчината боклук, обградена с жълта лента. Тя бе с площ 30 на 10 метра и Балард се досети, че точно тук камионът е разпръснал отпадъците от контейнера, вдигнат от дома на Джейкъб Кейди.
Под сглобен за случая навес, право на черния път, минаващ по периферията на сметището, бе разположена масата на криминолозите. По нея бе разхвърляна допълнителна екипировка, включително пластмасови работни комбинезони за работа с опасни материали, маски за дишане, защитни очила, кутии с резервни ръкавици и ботуши, твърди каски, скоч лента и кашон с бутилирана вода. Във варел до масата стърчаха кирки за разравяне, заедно с оранжеви знаменца за обозначаване на находките.