Но това нямаше никакво значение. Единственото нещо, което имаше значение беше мъртвото вълнение. Три и половина — часът на мъртвото вълнение. Още едно предупреждение и малко след това — изстрели. Този път познато лице. Беше номер 8, Дейвидсън, който твърдеше, че успял да се промъкне в палатката с голи жени на Стюбънвилския панаир.
Гарати за миг плъзна очи по мраморно бялото, опръскано с кръв лице и после отново се загледа в пътя. Напоследък все повече гледаше в пътя. Бялата осева линия ту прекъсваше, ту беше непрекъсната, от време на време ставаше двойна, като следа от трамвай. Зачуди се, как е възможно през цялата година по пътя да минават най-различни хора и никой да не забелязва, че бялата боя всъщност е нарисувала символите на живота и смъртта. А може би пък ги виждат?
Пътната настилка го очароваше. Колко приятно, колко хубаво би било да се отпусне върху нея. Първо ще приклекне, капачките на коленете му ще изпукат като въздушни пистолети. След това ще положи длани на прохладната, неравна повърхност, после ще седне, усещайки как от краката се вдига ужасяващото тегло от сто и шестдесет фунта… и най-накрая ще полегне, просто ще се отпусне на гръб неподвижно, с разтворени крака, ще почувства как се разтяга схванатият му гръб… ще гледа нагоре към короните на дърветата и вълшебните шарки на звездите… няма да чува никакви предупреждения, просто ще си гледа в небето и ще чака… ще чака…
Да-а.
Участниците ще се разбягат, за да не попаднат пред дулата на карабините и той ще остане сам — като жертвен дар към боговете. Разтревожено шептене. „Това е Гарати, ей, Гарати ще получи картон!“ Може би ще му остане мъничко време, колкото да чуе смеха на Баркович, който ще заподскача своя въображаем танц върху гробове. Дулата на карабините ще се насочат към него и после…
Той с мъка откъсна поглед от пътя и се вгледа в крачещите край него тъмни фиггури, после вдигна очи към хоризонта, с надежда да зърне поне мъничък признак на задаващата се зора. Но, разбира се, не видя. Нощният мрак беше все така непрогледен.
Преминаха през още няколко селца, но всички те бяха тъмни и изоставени. От полунощ насам не бяха срещнали повече от три дузини сънливи зяпачи, от най-упоритите, дето всяка Нова година дремят пред телевизора до края на програмата. Останалото от тези три и половина часа, беше като някакъв кошмарен филмов монтаж, като нощните бълнувания на някой инсомниак4.
Гарати се вгледа по-внимателно в лицата около него, но нито едно не му беше познато. Завладя го някаква ирационална паника. Той потупа по рамото крачещия пред него Участник.
— Пит? Пит, ти ли си?
Тъмната фигура раздразнено изръмжа и се отдръпна от него. Отляво преди крачеше Олсон, отдясно — Бейкър, но сега отляво нямаше никой, а момчето отдясно бе доста по-слабо от Арт Бейкър.
Може би е задрямал, напуснал е пътя и е попаднал в заблуден отряд на скаути. Сигурно вече го търсят. Преследват го. С кучета и пушки и Бригадите — с радари и инфрачервени датчици…
Изведнъж почувства облекчение. Там, недалеч от него крачеше Ейбръхам. Само трябваше малко да завърти глава и го виждаше. Няма съмнение — той беше.
— Ейбръхам! — настойчиво прошепна той. — Ейбръхам, буден ли си?
Ейбръхъм промърмори нещо неразбрано.
— Казвам, буден ли си?
— Да, по дяволите, Гарати, остави ме на мира!
Поне не беше се загубил. Чувството за тотална дезориентация го напусна.
Някъде отпред някой получи трето предупреждение и Гарати си помисли: „А аз вече нямам нито едно! Мога да поседна за минута, минута и половина. Мога дори…“
Но седне ли веднъж — няма да стане.
„Ще стана — уверяваше се той. — Разбира се, че ще мога, само за малко…“
За малко и ще умре. Спомни си, че обеща на майка си, да я види с Джен във Фрипорт. Чак сега разбираше колко лекомислено е дал това обещание. В девет часа вчера, пристигането във Фрипорт му се струваше решен въпрос. Но сега играта бе свършила, той живееше в три-измерна реалност и възможността да пристигне във Фрипорт на чифт окървавени чуканчета изглеждаше ужасяваща, но далеч по-възможна.
Застреляха още някой… този път зад него. Първият изстрел не беше достатъчно точен и следващите няколко секунди, които им се сториха като вечност, жертвата продължи да оглася околностите с отчаяния си писък, докато най-сетне я довършиха. Без някаква конкретна причина Гарати си помисли за яйца с бекон и изведнъж устата му се напълни със слюнка, от която едва не се задави. Гарати се зачуди дали двадесет и шест убити за седемдесет и пет мили са много, или малко за една Дълга разходка.