Главата му клюмна напред и краката му отново го понесоха от само себе си. Спомни си за едно погребение, на което бе присъствал като момче. Погребението на Фрики Д’Алесио. Не че истинското му име беше Фрики5, истинското му име бе Джордж, но всички деца в околността го наричаха Фрики, защото почти не можеше да мига с очи…
Спомняше си добре Фрики, все чакаше да го повикат за бейзбол, винаги закъсняваше, очите му се щураха с надежда от единия капитан на отбора към другия, сякаш следеше тенис мач. Винаги играеше в дълбока защита, където рядко попадаше топка и нямаше опасност да навреди на отбора, почти не виждаше с едното око и това значително затрудняваше преценката му за високите топки. Веднъж се втурна да хване една, но не прецени добре разстоянието и докато махаше с ръкавица из въздуха тя го прасна по челото с едно звучно бонк! Почти цяла седмица след този случай на челото му можеше да се види отпечатъка на топката.
Фрики бе прегазен от кола на шосе номер 1 точно преди Фрипорт. Един приятел на Гарати, Еди Клипстейн, бе присъствал на инцидента. Цели шест месеца ги държа в напрежение с разказа, как колата ударила велосипеда на Фрики Д’Алесио и как Фрики се преметнал през кормилото, обувките му отхвръкнали встрани, после прелетял няколко метра във въздуха размахвайки боси крака и се блъснал в една каменна стена, а мозъкът му се размазал като червена боя по мазилката.
За малко да си изповръща стомаха, когато тръгваше на погребението, при мисълта, че ще види главата на Фрики като топка засъхнала червена боя в ковчега, но Фрики беше измит и изтупан в спортно сако, вратовръзка, и дори със значка на Главен скаут на гърдите. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще стане от ковчега, стига само някой да го повика за бейзбол. Очите му най-сетне бяха затворени и изобщо всичко беше наред — Гарати почувства облекчение щом го видя.
Това бе единственият мъртвец, който видя преди да попадне тук — и той бе почистен и приготвен за погребение. Нищо общо с Еуинг, или момчето с канадката, или пък Дейвидсън, с неговото окървавено, мораво и изтерзано лице.
„Каква гадост — помисли си Гарати, осъзнал къде се намира. — Каква гадост!“
В четири без двадесет получи първо предупреждение и веднага се зашлеви през лицето, за са се събуди. Беше измръзнал до кости. Усещаше болезнени спазми в бъбреците си, но въпреки това не му се уринираше. Може би си въобразяваше, но звездите на изток изглеждаха малко по-бледи. Спомни си с изненада, че вчера по това време спеше безгрижно на задната седалка на колата, докато се приближаваха към границата. Представи си как се беше опънал на седалката, как се бе излегнал и въобще не се налагаше да помръдва. Изпита непреодолимо желание да се върне назад. Да върне отново вчерашната утрин.
Четири без десет.
Огледа се наоколо, изпитваше известна гордост, че е един от малкото напълно будни и с ясно съзнание в този момент. Наистина бе просветляло, достатъчно да могат да се различат чертите на крачещите до него. Отпред вървеше Бейкър — позна го по развяната червена риза — до него крачеше Макврайс. Малко вляво от тях Олсон притичваше почти до камионетката. Това го изненада. Кой знае защо беше сигурен, че Олсон е бил една от жертвите, получили картон в малките часове на нощта. Проследи го с искрено облекчение. Трудно бе да се определи от такова разстояние в полумрака как изглежда Олсон, главата му подскачаше при всяка крачка като парцалена кукла.
Пърси, чиято майка продължаваше да се показва от време на време, вървеше най-отзад редом със Стебинс. Пърси се полюшваше наляво-надясно, като моряк, който от дълго време не е слизал на брега. Освен тях видя Грибъл, Харкнес, Уейман и Коли Паркър. Значи по-голямата част от момчетата, които познаваше, все още бяха в играта.
В четири на хоризонта вече се виждаше ярка линия и Гарати почувства, че духът му се приповдига. После погледна с ужас назад, към дългия черен тунел на отиващата си нощ и се зачуди, как е успял да издържи.
Ускори малко крачка и се приближи до Макврайс, който вървеше с клюмнала глава и безсмислен поглед, по-скоро задрямал, отколкото буден. От ъгъла на устата му се стичаше тъничка струйка слюнка и първите лъчи на зората блестяха в нея с ослепителна яркост. Гарати не можеше да откъсне очи, очарован от този странен феномен. Не искаше да събужда Макврайс от дрямката. За момента му стигаше, че е близо до някой, който харесва, до някой, който подобно на него е успял да преживее тази нощ.