Гарати беше от тези, които викаха. Също и Пърси как-му-беше-там-второто-име и Харкнес, дето искаше да напише книга и Уейман и Арт Бейкър и Ейбръхъм и Следж, който тъкмо бе получил второ предупреждение.
После Майорът изчезна някъде напред. Гарати изпита срам от себе си. В края на краищата — беше загубил доста енергия.
Не след дълго край пътя се появи гараж за стари коли, откъдето ги поздравиха със салют от двадесет и един клаксона. От високоговорителя нечий изкуствено приповдигнат глас съобщи на Участниците — и на зрителите — че няма нищо по-велико на този свят от автомобил „Додж Макларен“. Гарати намери това за малко обезкуражително.
— Чувстваш ли се по-добре? — запита той Макврайс.
— Ами да — отвърна Макврайс. — Страхотно. Смятам все така да си вървя, докато всички край мен изпопадат като круши. Голяма забава ще бъде. Току що завърших някои изчисления наум — математиката беше моя любим предмет в училище — и стигнах да заключението, че с темпото, с което намаляваме ще изминем поне още триста и двадесет мили. А това е далеч от рекордното разстояние.
— Слушай, Пит, що не земеш да се гръмнеш с тия глупави приказки — тросна се ядно Бейкър. За първи път го виждаха разгневен.
— Съжалявам, мамче — отвърна мрачно Макврайс, но все пак млъкна.
Денят ставаше все по-светъл. Гарати разкопча ципа на якето си. После го преметна през рамо. Пътят в този район беше равен. Тук-там се виждаха самотни вили, малки фабрички и ферми. Вместо боровете, които надвисваха над пътя през нощта, сега се срещаха крайпътни закусвални, бензиностанции и от време на време по някое дървено ранчо. Почти всички носеха табела: ЗА ПРОДАН. На два прозореца Гарати зърна познатия надпис:
МОЯТ СИН СИ ДАДЕ ЖИВОТА ЗА БРИГАДИТЕ!
— Къде е океанът? — попита го Коли Паркър. — Тук страшно напомня на Или-ной.
— Продължавай да вървиш — рече му Гарати. Отново се бе замислил за Джен и Фрипорт. Фрипорт беше на океана. — Там си е. На около сто и осемдесет мили на юг.
— По дяволите — изруга Коли Паркър. — Що за лайнарски щат е тоя.
Паркър беше едро мускулесто момче, облечено с поло. Очите му гледаха дръзко и дори изминалата нощ изглежда не бе успяла да смекчи тази дързост.
— Навсякъде тия гадни дървета! Има ли въобще някакъв град в тази проклета област?
— Ние по тоя край сме странни хора — рече Гарати. — Ние смятаме, че е по-забавно да дишаш чист въздух, отколкото смог.
— Никакъв смог няма в Джойлет, лайно такова — изсъска разярено Коли Паркър. — Защо ме лъжеш?
— Може да няма смог, ама въздухът е като от фурна — отвърна Гарати. Беше разгневен.
— У дома за подобно нещо щях да ти завъртя топките.
— Стига, момчета — намеси се Макврайс. Отново се бе възстановил и на устните му играеше познатата иронична усмивка. — Защо не уредите този въпрос като джентълмени? Първият, на когото пръснат черепа ще почерпи победителят една бира.
— Ненавиждам бирата — механично отвърна Гарати.
Паркър се изкиска.
— Ама и ти си един дръвник — каза той и изостана назад.
— Изнервен е — оправда го Макврайс. — Всички сме изнервени тази сутрин. Дори и аз. А какъв хубав ден. Не мислиш ли, Олсон?
Олсон не отговори.
— И Олсон май нещо не е на себе си — изрече с поверителен глас Макврайс. — Олсон! Хей! Хенк!
— Що не го оставиш на мира? — попита Бейкър.
— Ей, Хенк! — извика Макврайс, без да обръща внимание на Бейкър. — Искаш ли малко да се поразходиш?
— Върви по дяволите — измърмори Олсон.
— Какво? — весело извика Макврайс като постави ръка на ухото. — К’во кайш, баби?
— По дяволите! По дяволите! — изкрещя Олсон. — Върви по дяволите!
— Значи това казваш — кимна с мъдър вид Макврайс.
Олсон отново сведе поглед към краката си, а Макврайс очевидно се умори да го хапе… ако това бе, което правеше.
Гарати се замисли върху думите на Паркър. Паркър беше копелдак. Паркър беше кръчмарски юначага и купонен побойник. Паркър беше герой с кожено яке. Какво знаеше той за Мейн? Гарати бе прекарал целия си живот в Мейн, в малко градче на име Портвил, недалеч от Фрипорт. Население 970, един-два светофара в центъра, но с какво повече го превъзхождаше Джойлет, „Или-ной“, по дяволите?
Бащата на Гарати обичаше да казва, че Портвил е едно от малкото градчета в щата с повече гробове, отколкото жители. Но градчето бе чисто. Вярно, имаше безработица, караха стари, изгнили коли и се бореха с немотията, но все пак — градчето бе чисто. Единственото събитие бе голямото Бинго всяка сряда в хамбара (последният печелеше двайсет фунтова пуйка и двадесет доларова банкнота), но иначе градчето бе чисто. И спокойно. Какво не му е наред на това?