„Но и сега не знам. Това е най-лошото. Това е чистата и неподправена истина“.
— Гарати?
Той подскочи стреснат от този глас. Изглежда беше задрямал. Макврайс отново вървеше редом с него.
— Как се чувстваш?
— Чувствам? — повтори предпазливо Гарати. — Мисля, че добре. Мисля, че се чувствам добре.
— Баркович всеки миг ще свърши — рече Макврайс с едва прикрита радост. — Сигурен съм. Вече си говори сам. И куца.
— Ти също куцаш — каза Гарати. — И Пиърсън. И аз.
— Кракът ме наболява, нищо сериозно. Но Баркович… той непрестанно си разтрива краката. Мисля, че е разтегнал някой мускул.
— Защо го мразиш толкова много? Защо не Коли Паркър? Или Олсон? Или пък всички нас?
— Защото само Баркович осъзнава какво върши.
— Знае, че е дошъл за да победи, това ли искаш да кажеш?
— Въобще не си разбрал, Рей.
— Чудя се, дали ти си наясно — отвърна Гарати. — Съгласен съм, че е копелдак. Може би точно копелдакът има най-голям шанс да победи.
— Добрите винаги са последни?
— Откъде, по дяволите, да знам?
Минаха покрай мъничко училище, състоящо се от една класна стая. Децата бяха излезли на двора и махаха. Няколко момчета се бяха покатерили на гимнастическите уреди и това напомни на Гарати за мъжете, които им махаха от купищата с трупи.
— Гарати! — извика едно от тях. — Рей Гарати! Гарати-и-и-и! — едно дребничко момче с разчорлена руса коса му махаше най-отгоре. Гарати му помаха развълнуван. Момчето се преметна, увисна на крака и продължи да маха. Гарати изпита известно облекчение, когато училищния двор се загуби зад тях. Кой знае защо цялата сцена му подейства подтискащо.
Пиърсън се присъедини към тях.
— Мислих за някои неща.
— Пази си силите — пресече го Макврайс.
— Слабостта, човече. По-скоро е слабост.
— И за какво си мисли? — попита Гарати.
— За това колко ще е трудно за предпоследното момче.
— Защо да е трудно? — попита Макврайс.
— Ами… — Пиърсън разтърка очи и после се загледа в един катурнат преди време от гръмотевица бор. — Представи си, да надвървиш всички, всички, с изключение на последния. Редно си е да има Награда за втория, ето какво си мисля.
— Каква? — попита с безизразен глас Макврайс.
— Не знам.
— Може би да му дарят живота? — предложи Гарати.
— Кой ще бие толкова път за това?
— Никой, може би, преди да започне Разходката. Но в този момент, ще съм щастлив да получа и това, по дяволите Наградата, по дяволите „всичко каквото ти се прииска“. А ти?
Пиърсън се замисли за доста дълго време.
— Просто не виждам смисъл във всичко това — заключи той, сякаш се извиняваше.
— Кажи му, Пит — рече Гарати.
— Какво да му кажа? Той е прав. Или целият банан, или никакъв банан.
— Ти си луд — рече без особена увереност Гарати. Беше му ужасно горещо, чувстваше се разнебитен от умора и някъде дълбоко зад очите му вече се зараждаше неприятна тъпа болка. Помисли си, че може би така започва слънчевия удар. Може би така е по-добре. Изпадаш в някакво странно полусънно състояние и после се събуждаш умрял.
— Прав си — отвърна миролюбиво Макврайс. — Всички ние сме луди, иначе нямаше да сме тук. Но мисля, че това го изяснихме доста отдавна. Ние искаме да умрем, Гарати. Не си ли го проумял още с дебелата си, луда глава. Погледни Олсон. Череп върху пръчка. Как ще ме убедиш, че не иска да умре. Не можеш. Второ място ли? Стига му и на първият, че ще трябва да преживее целия този ужас преди да се измъкне.
— Не ме интересува твоята шибана психоистория — произнесе с печален глас Пиърсън. — Просто си мислех каква трагедия ще е за втория.
Гарати избухна в смях.
— Какъв глупак си само! — рече той.
Макврайс също се разсмя.
— Сега вече започваш да виждаш нещата от моята гледна точка. Попечи се още малко на слънце, поизпържи си мозъчето в кутийката и тогава вече от теб ще направим истински вярващ.
Разходката продължи.
Слънцето сякаш бе залепнало на небосвода. Живакът се покачи да седемдесет и девет градуса6 (едно от момчетата носеше джобен термометър) и само след няколко минути удари осемдесет.
„Осемдесет — помисли си Гарати. — Осемдесет. Не е чак толкова топло. През юли температурата достига с десет градуса повече. Осемдесет. Чудесна температура да се изтегнеш на шезлонг в градината под някое дърво и да похапваш салатка с маруля. Осемдесет. Идеално време да се буфнеш в реката, о, Божичко, какво неописуемо удоволствие! Водата отгоре е топла, но надолу към краката става хладна, усещаш течението как те дърпа, има и пиявици, но те се вадят лесно, стига да не си някое шубе. Такова изобилие от вода, която залива тялото ти. При тази мисъл кожата му настръхна. Осемдесет. Чудесна температура да се съблечеш по бански и да се изтегнеш в хамака на двора с някоя книжка в ръка. И после да задремеш. Веднъж се излегнаха в хамака двамата с Джен и се люшкаха докато оная работа му се надърви и той я усещаше като горещ патладжан опрян в корема си. Тя изглежда нямаше нищо против. Осемдесет. Да летиш с «Шевролет» по магистралата.“