Така или иначе, змеят беше свикнал с повтарящия се ритуал. Беше стар, безнадеждно стар и затова го измъчваше умора и глад. Той се прозя, изтегна се и хилядите стави на многометровия му гръбначен стълб запращяха. Време беше да пристъпи към работа.
Ротанов не виждаше цялата картина от дъното на каменната чаша и не можеше да си представи размерите на чудовището. Вероятно затова главата, която се показа в кръглия отвор, не му направи особено впечатление. Сигурно очакваше нещо по-голямо. Триметровата паст, бълваща зловонен дъх, и грамадните като чинии празни мътни очи му се сториха твърде просто решение на въпроса. Не беше срещал такива чудовища на Земята на Брамов. Но не се смути, не загуби нито секунда. Шията на змея беше необикновено дебела и неповратлива. Чудовището не бързаше и на Ротанов му бяха достатъчни тези няколко мига. Той успя да изтласка жената, да се изплъзне от изтракалите до ръката му зъби, да извади ножа и да нанесе първия удар, преди главата да се отдръпне встрани и нагоре. Но не сполучи. Острието се плъзна по роговите люспи, без да докосне очите, само сряза езика на змея. Страшен рев огласи кулата. Ротанов си помисли, че ще му се спукат тъпанчетата и ще се срутят каменните зидове на храма.
Едва по този рев той почувствува и оцени цялата титанична сила на чудовището, което ги нападна. И почти веднага последва нова атака, сега вече насочена към самия Ротанов, много по-точна и по-стремителна от първата. И въпреки това той отново успя да се измъкне. Главата на змея със страшна сила се блъсна в стената. На всички страни полетяха камъни, стената се пропука, чудовището отново изрева и за миг загуби ориентация. Това беше добре дошло за Ротанов, той се озова до него и заби дълбоко ножа в устата на змея. Направи го почти инстинктивно, без да разчита на успех, искаше само да открие уязвимо място в бронираната от всички страни глава, която напомняше накрайник на гигантски таран. Ножът беше дълъг, сякаш неизвестният оръжеен майстор специално беше пресметнал дължината и здравината на тези синкави неогъваеми остриета. Змеят направи опит да затвори челюстите си и окончателно заклещи ножа, който му причини неочакваната болка. За известно време той беше лишен от възможността да използува най-силното си оръжие — острите половинметрови бивни и дългите редици от зъби, но и Ротанов остана без ножа си… Заслепено от болка, животното неистово ревеше. Ротанов се обърна към жената. Тя стоеше до стената, на съвсем друго място, не там, където я изблъска в началото на двубоя, изправена в цял ръст, скръстила ръце на гърдите си, гордо вдигнала глава. По лицето й не се забелязваше нито сянка от страх или тревога и той почувствува, че неестественото й спокойствие крие нещо важно.
Змеят издебна удобен момент и отново го нападна. Ротанов отскочи встрани, но този път не много сполучливо. Кракът му попадна в хлъзгавата каша от плодове.
Усети, че губи равновесие и в същия миг се намери на пода. Високо над него дебелата двуметрова шия на чудовището се скъси и изду. Щитът на неговата глава сега беше насочен право в гърдите му. Ротанов си помисли, че сега няма да се измъкне. И го прие със спокойствие и безразличие, сякаш се отнасяше за друг човек. Виждаше му се съвсем глупаво и нереално да умре под тази многотонна грамада от месо. А главата вече се бе устремила надолу. Безучастна досега, жената изведнъж пристъпи напред и вдигна ръка, все едно че искаше да закрие беззащитното му тяло. Устните й зашепнаха някакви непознати и странни думи. Главата на змея неочаквано се отдръпна, като че ли бе срещнала невидима преграда. Отмести се назад и изчезна.
Ротанов вече бе на крака. Няколко мига той гледа жената, мъчейки се да осмисли току-що видяното.
— Знам едно древно заклинание, понякога помага…
— Разбира се, че е заклинание… Как не се досетих веднага! Толкова е просто!
— Не ми ли вярваш?
— Ще повярвам в каквото искаш, стига да се отървем от змея.
Тя поклати отрицателно глава.
— Това е невъзможно. Няма да се отървем… Не биваше да го правя, но той искаше да те убие и ето че сега знае…
— Какво знае?