Някъде в далечината той забеляза висока, самотно стърчаща скала, която приличаше на каменен зъб, извисен към хоризонта. Змеят явно се насочваше към нея. Оттам долетя глух и странен тътен. Очертанията на скалата потрепериха и се размазаха. Като че ли някаква непозната чудовищна сила я разтърси от върха до основите. „Земетресение — досети се Ротанов, — долу има земетресение или изригва вулкан… Едва ли ще кацнем там…“ И наистина змеят отново бързо и тежко размаха криле, като се опитваше да си възвърне загубената височина. Успя да го направи, преди да стигне до скалата. Те прелетяха над върха й. Всичко стана толкова бързо, че Ротанов не успя да види нищо друго освен някакво лумнало за миг червеникаво пламъче. И почти веднага рязък гръм разсече въздуха. После още веднъж и още веднъж долу избухнаха пламъчета и тътнежите на втория и третия изстрел ги настигнаха горе в небето. Но преди да проехти третият изстрел, змеят така потрепери, сякаш нажежена игла прободе тялото му. Пипалата му конвулсивно се свиха и на Ротанов му се стори, че това е краят, толкова нетърпима беше болката от желязното менгеме, стегнало гърдите му. Това продължи само няколко секунди, змеят отново полетя плавно, ала сега размахваше крила по-често и не толкова ритмично както преди. Еластичните въжета, които стискаха тялото му, неочаквано се отпуснаха. Опирайки се на крака и лакти, той можеше да се придвижи напред дотолкова, че главата му се оказа съвсем свободна. Тази малка победа го окуражи, той се провря още няколко сантиметра и най-после успя да обърне глава и да се огледа за спътничката си. Но го чакаше разочарование. Живият пашкул на пипалата, който я скриваше, беше непроницаем.
Оттам не се долавяше никакво движение, никакъв звук. Нищо чудно последната конвулсивна хватка на змея да е била прекалено силна и „Онази, която крие лицето си“ вече да е мъртва. А може само да е загубила съзнание, но засега той не можеше да й помогне. Змеят вече летеше по-бързо. Ротанов се вгледа в еднообразната повърхност под него и разбра, че това е морето.
Мина час, а може би и повече. Той търпеливо зачака мига, когато чудовището ще загуби сили. Не се съмняваше, че изстрелите, проехтели от върха на скалата, са го наранили. Само дано се добере до някаква суша. Но змеят отпадаше много по-бързо, отколкото му се искаше на Ротанов. Водата все повече и повече се приближаваше, чудовището все по-нарядко и по-напрегнато размахваше над главата му ципестите си кожести крила. Вече не беше трудно да разхлаби пипалата. Ротанов освободи ръцете си и част от тялото му увисна в празното пространство. Няколко пъти опита да се вкопчи в някой от роговите израстъци по туловището на змея, и най-после успя. Израстъкът се оказа назъбен, грапав и не беше толкова трудно да се задържи на него. Отблъсквайки се с крака от слабо съпротивляващите се пипала, той бавно, сантиметър по сантиметър започна да се повдига нагоре и най-после, обхванал гигантската лапа, се намери седнал върху широката кожеста основа, от която излизаха пипалата на пръстите. Сега можеше да стигне до пашкула, който обвиваше момичето. След дълги усилия той най-после разтегли живата пружина и освободи главата му.
Поривистият свеж вятър донесе със себе си ситни водни пръски. Момичето отвори очи и погледна Ротанов.
— Къде сме?
— Ти си жива! Най-важното е, че си жива… Все още летим, но някой рани змея и май това няма да продължи дълго.
— Змеят е ранен? Не може да бъде. Той е неприкосновен за всички племена. При това го охраняват, освен ако някой от вашите…
— Изпратих приятеля си до лодката, но оръжието, с което стреляха, не беше от нашите. Далече ли е най-близката суша? Ако паднем в океана, няма да се измъкнем.