Един човек стоеше в редицата от еднакви, приличащи си като две капки вода хора, обръснати и разсъблечени, странно безлични, странно равнодушни, странно покорни. Човекът не знаеше кой е. Не знаеше и защо е тук и само смътно си спомняше, че в тази редица има някой, когото познава, който му е нужен. Той се напрягаше да си спомни, опитваше се да открие познатото лице, но всички бяха като огледално отражение един на друг. Застаналите пред него по команда, един след друг, на равни интервали от време изчезваха в отварящата се врата. Тогава цялата редица се придвижваше напред и вратата се придвижваше срещу човека. Той разбираше, че трябва да открие познатото лице, преди да го погълне тази страшна врата. Кой знае защо, това му се струваше много важно. Важно, но защо? Важно, но за кого? Той не знаеше, но с всяка направена крачка, с всяка секунда в мълчаливия строй в мозъка му възникваха все повече въпроси и мисли. Мислите не бяха равностойни. Едни извикваха в главата му представа за нежна ласкава топлина и усмивка на лицето, други неизвестно защо пораждаха болка. Мислеше си колко е хубаво да си стои така тихо и мирно като останалите. Да не си напряга мозъка за нищо, нищо да не иска и по лицето му се появяваше усмивка. Когато се опитваше да си спомни как се е намерил тук, остра болка пронизваше главата му от челото до тила. Тогава той раздроби тази проста мисъл на още по-прости. На още по-елементарни. Ето той влиза. Вратата се затваря. Но по-рано стоеше на съвсем друго място. Можеше и да си го представи: нисък сводест таван. Хубав, здрав таван от бетон. Дълга металическа маса, ремъци, които приковаваха тялото му към нея… Бодване… Отново бодване… остро бръмчене в ушите… и вече нямаше име… А преди имаше… Но сега не бива да мисли за това, защото измамната болка се връща с нова сила. Той непрекъснато я викаше и я усмиряваше, като по този начин изучаваше характера й, намираше слабите й места, учеше се да се бори и да мисли въпреки забраната… Разполагаше с много малко време, твърде неравни изглеждаха силите и затова той започна да търси в редицата от еднообразни физиономии лицето на приятеля… Търсеше го и не го намираше. А до вратата оставаха само четири крачки. Четири минути. И тогава, заставяйки се изтърпи всичко до край, той преодоля болезнения праг и включи затвореното за външно въздействие подсъзнание. Някога умееше да го прави, някога го бяха учили как да го прави. Не помнеше кой и къде, пък и това не бе най-важното, важен бе резултатът. Някъде дълбоко в паметта, в подсъзнанието му се пазеше неговото име… Олег се олюля, едва не загуби съзнание, за малко не падна, но все пак се задържа и замря с неподвижно лице. Сега си спомни всичко и беше готов да продължи своя тежък път. Болката, победена от проясненото съзнание и волята, притисната в ъгъла, вече не властвуваше над него.
Олег изтри от мозъка си чуждото въздействие, чуждите заповеди и чуждата воля. И отново стана човек. „Преди всичко Ларт. Трябва да го намеря.“ Но Ларт го нямаше. Олег стоеше последен в редицата. Значи Ларт бе влязъл преди него и той ще трябва да се срещне лице с лице, без помощта на приятеля с онези, които го чакаха там. Вратата се отвори и Олег прекрачи прага. Малка стая, голи стени и маса по средата. Само след миг разбра, че не е маса. По-точно, не е само маса. Четири крака, широка повърхност с хартиени рола и картони, всичко това го имаше, но освен него се виждаше и човешко лице. Главата беше огромна и безобразна. Тя втренчи в Олег немигащите си очи и прехапа устни, после две малки ръце, започващи някъде от врата, които не забеляза отначало, зашариха по масата. Намериха някакъв картон, вдигнаха го и главата започна да го разглежда. Сетне с тъничък, смешно писклив гласец каза:
— Име, фамилия, длъжност! Отговаряй веднага и бързо!
— Длъжност нямам, името си не помня! — без да се замисля отговори Олег. Не искаше засега да издава, че си е възвърнал паметта.
— Правилно. Длъжност ще получиш по-късно. Задавам следващия въпрос: кой е най-големият враг на нашия силно обичан остров?