В яката за защитния му костюм попадна вода и Ротанов имаше чувството, че цялото му тяло е покрито със солени компреси.
— Извинявай, трябва да се съблека и да излея водата.
Тя се усмихна.
— Какво от това, сега си ми мъж. Няма от какво да се срамуваш.
Той свали защитния си костюм. След като се увери, че тя все пак се е обърнала, съблече и изстиска и бельото си.
На гърдите му гореше тъмнорубинено огънче. Камъкът от диадемата на ренитката беше негов постоянен спътник. В трудни минути странната му жива светлина, пренесена от незнайни светове, го топлеше. Ето и сега той свали от врата си верижката и взе в дланта си трептящата алена искрица. Когато се облече, забеляза, че девойката не откъсва поглед от ръката му. На лицето й бе изписано вълнение, а устните й шепнеха някакви объркани думи: „Не може да бъде… Не може!“ Едва се владееше.
— Откъде го имаш, Ротанов? — И тя с трепереща ръка посочи камъка.
— Подарък. Нали ти казах, че нашите колесници летят до далечни звезди, на една от тях прекрасна принцеса ми подари този талисман.
— Престани да разговаряш с мен като с глупачка и остави шегите настрана. Сериозно те питам!
— Е, щом е сериозно, при една от експедициите срещнах ренитите. Така наричаха себе си тези пришълци от далечното минало, победили времето и жестоко наказани от него заради своето прекалено високо самочувствие. — Той нежно погали широките му светли страни и се усмихна, като си спомни лицето на ренитката, в чиято диадема някога блестеше този камък. — Наричаха я Велда. Тя ми го подари. От ренитите останаха само развалините на далечни планети и споменът…
— Знаеш ли поне какво представлява?
— Вече ти казах — талисман. Талисман, който носи щастие.
— Не е талисман, Ротанов, а ключ за Хронара.
— Ключ… — Изведнъж осъзна казаното от нея. — Ти знаеш какво е Хронар?!
— Как да не знам! Нали бях негова пазителка цели… Впрочем не е важно. Значи ти познаваш моя народ… Колко е странно. Понякога ми се струва, че времето има своя душа и разум. Не току-тъй много народи са му издигнали храмове. Понякога в бъдещето могат да се отгатнат кълновете на далечното минало. Кой можеше да си помисли, че точно ти познаваш ренитите? Че точно на теб ще направят този подарък?… Разкажи ми по-подробно за вашата експедиция — помоли го тя. — Как се случи? Кога?
И той й разправи за Реана, за своя скок през времето, за жената, която го наричаше кратко и напевно Ролано…
— Преди да долетя тук на Ена, посетих Реана още веднъж и не открих никого там. А в стаята, в която някога живях, на масата намерих този камък. Това е. Сега е твой ред, кажи ми всичко, което знаеш за Хронар.
— Много е дълга тази история, Ротанов. Дълга и тъжна.
— Веднъж вече имах възможност да изслушам една дълга и тъжна история, свързана с Хронара. Вероятно дълбоко в структурата на времето се крият неща, които човек няма право да променя.
Тя мълчеше, сякаш обмисляше чутото, а може би събираше смелост и Ротанов не я подканяше да бърза.
— Мисля, че се досещам за коя експедиция ми разказа. Нашата се проведе значително по-късно. Във всяка експедиция, за да се избегнат случайностите, необмислените постъпки и злоупотребите, винаги назначаваха жена. Може би защото жените имат по-изострено чувство за отговорност за всичко живо, а използуването на Хронара всякога е свързано с опасност за различните форми на живот. Без съгласието на пазителката никой не можеше да се възползува от Хронара. Той можеше да бъде включен само с такъв ключ, и то в присъствието на онази, чиито биотокове са закодирани в структурата на този кристал. Аз унищожих своя кристал. Нямах друг изход. — Тя замълча. Той също мълчеше, знаеше, че има минути, когато един нетактичен въпрос може да причини на човек силна болка.
Вълните една след друга се разбиваха в камъните. Струваше му се, че в техния ритъм се криеше същото това време, същото това огромно махало, отмерващо миналото и бъдещето, грешките и заблужденията, пътищата и пътечките, което независимо от всичко водеше напрел към бъдещето…
Най после тя продължи разказа си:
— Всеки кораб на ренитите имаше свой Хронар. Нашите летяха със скорост, близка до скоростта на светлината, и времето многократно се забавяше, докато траеше полетът. В далечните светове пристигахме в тяхното бъдеще, на нашата родна планета минаваха стотици, хиляди години и тогава на специално избрана планета включвахме Хронара.
— За да унищожите този свят в настоящето и да го върнете в далечното минало!