— Все забравям, че не си виждал професор Маси. Трудно може да се намери по-здрав осемдесет и пет годишен мъж. Ако е започнал да получава картините преди десетилетия и азбестът си бе свършил работата, досега професорът или щеше да е мъртъв, или щеше да е на смъртно легло.
— Как го каза Жюли? — припомни си Клара. — Лотария на съдбата.
— Понякога магията се получава… — каза Жан Ги. — Но защо пък сега изведнъж Маси е решил да отиде в Табакен?
Гамаш затвори, след като остави съобщение на гласовата поща на директора, в което бяха неговият телефонен номер и този на Бовоар.
— А защо Питър е отишъл чак в Табакен? — попита Клара.
— За да намери десетата муза — припомни й Мирна. — За да стане по-добър художник. Нямал е представа за тази история с азбеста. Знае само, че е отчаян и изгубен, а професор Норман е предлагал лесен начин човек да стигне от главата до сърцето си. Бързо решение. Муза за модерните хора.
Една особено мощна вълна се блъсна в кораба и туловището му потръпна. Реката изригна и се плисна в прозорците.
Но след това мигновено забавяне Loup de Меr продължи да пори талазите. Все повече и повече се приближаваше към целта. Към Магьосника. Към източника.
Трийсет и седма глава
Следобеда прекараха разделени. Всеки се опитваше да преживее бурята по свой начин.
Арман Гамаш се натъкна на Клара в каютата на мъжете, така наречената адмиралска каюта. Донесла бе супа и хляб за Шартран, който все още спеше на тясната койка. В купата не бе останала кой знае колко супа — повечето се бе изплискала, докато Клара я носеше.
Бурята вече вилнееше с пълна сила. Брулеше кораба. Мяташе го насам-натам, а хората в него политаха ту към едната, ту към другата стена, без каквото и да било предупреждение.
— Тъкмо идвах да проверя как е. Много ли е зле? — прошепна Гамаш, вкопчен в рамката на вратата.
— Не. Просто тежък случай на морска болест.
Клара сложи хляба на нощното шкафче, но задържа супата. Нямаше смисъл да оставя купата, защото след секунди вече щеше да е на пода. Или върху Шартран.
Художничката се изправи, но преди това положи ръка върху челото на спящия мъж. На пипане бе като риба треска, а на вид — като долно бельо. Подобрение. Премести широката си длан върху гърдите му. Само за миг.
Оставиха Шартран и със залитане се добраха до панорамната палуба. Реката бе разпенена и кипяща. Палубите отвън — залети.
Клара седна на пейка до прозореца, а Гамаш се настани до нея. Както седяха всяка сутрин в Трите бора. Като непознати, които чакат автобус.
Художничката държеше скицник и кутия е моливи в скута си, но не ги отваряше.
— Ще рисуваш ли? — попита я Гамаш.
— Не. Просто се чувствам в безопасност, като ги държа.
Клара галеше с палец металния моливник така, сякаш беше броеница. Стискаше скицника в ръка като библия.
Една вълна се плисна в прозореца и двамата се отдръпнаха. Но плексигласът не поддаде. Седяха мълчаливо. Онова напрегнато мълчание в лицето на бурята, което мореплавателите през вековете познаваха много добре.
Гамаш се вгледа в профила на Клара, докато тя наблюдаваше как вълните се разбиват в брега. Хвърлят се върху скалите. Износват ги. Заглаждат ги.
Погледът й бе спокоен и съсредоточен. Попиваше всяка подробност. От физичния и от метафизичния свят.
— Не е ли особено жестоко? — попита, все така вторачена в брега. — Да използваш изкуството като начин да убиеш.
— Виждал съм и по-лошо — отвърна й Гамаш.
Ред бе на Клара да се вгледа в неговия профил. Вярваше на думите му.
— Имах предвид, че е ужасно някой да използва срещу теб това, което обичаш — рече художничката.
— Разбрах какво имаш предвид.
Loup de Меr се наклони и разтресе. Двамата залитнаха напред, като едва успяха да се задържат на пейката.
— Страхливец — произнесе Клара.
— Моля?
— Норман. Страхливец е. Не е видял резултатите. Не му се е наложило да се изправи лице в лице с последствията от делата си. Просто е наръсвал азбеста, изпращал е картините по пощата и после си е живеел живота. Малодушно.
— Повечето убийства са такива — каза Гамаш. — Извършват ги слаби хора или пък силни хора в момент на слабост. Но почти никога не се изисква смелост.
— Почти никога?
Гамаш запази мълчание.
Клара извади от джоба си бонбон против кашлица и го сложи на пейката между тях.
— Има ли някой, когото би убил, ако не се налага да се сблъскваш с последиците? — попита художничката. — Ако можеше просто да натиснеш това — тя посочи бонбона против кашлица — и човекът да умре. Би ли го направил?