Бовоар стана и тръгна към банята, но пътьом се поспря до масата и видя, че картината на Питър е обърната. Непреодолимата мъка се бе превърнала в лековата радост.
Въпреки това изражението на Гамаш все още бе мрачно.
— Какво има? — попита Бовоар, след като се върна и сложи две чаши силно кафе на масата.
— Merci — благодари му Гамаш все така разсеяно.
А после разказа на Жан Ги какво бе намерил, скрито в картината.
Сред устните, вълните, тъгата и надеждата Гамаш бе зърнал една греховна душа.
Мирна и Клара се събудиха от сноповете слънчева светлина, които проникваха през широките прозорци.
Loup de Меr сякаш въобще не се движеше. Ако не беше вече познатият монотонен шум от двигателите, щяха да си помислят, че корабът е застинал насред реката. Но когато погледнаха през прозореца, Клара и Мирна видяха бреговата линия, която се плъзгаше покрай тях.
Небето се бе прояснило, а реката беше гладка като стъкло. Loup de Меr плаваше в блестящите утринни пастелни краски.
Брегът плавно се издигаше от водата, като че ли самата река се бе вкаменила.
Общото помещение на каютата пустееше. Мъжете бяха излезли.
Жените си наляха кафе и минаха една по една през банята. Сетне се облякоха и се качиха на палубата, където намериха Гамаш, Бовоар и Шартран, облегнати на парапета.
— По-добре ли сте? — попита Клара и се приближи до собственика на галерията. Изглеждаше блед, но кожата му бе изгубила зеленикавия си нюанс.
— Много по-добре. Съжалявам, че не ви бях особено полезен, нито пък бях приятна компания.
Клара се усмихна, но забеляза, че Гамаш и Мирна внимателно наблюдават Шартран. Досещаше се какво си мислят. Същото, което и на нея й минаваше през ума.
Възстановяването на Марсел Шартран бе чудотворно и внезапно. Толкова дълго време се бе чувствал зле. Но бе „възкръснал“ точно преди да пристигнат в Табакен.
Клара знаеше, че галеристът наистина страда от морска болест. Но може би не му беше чак толкова лошо, колкото изглеждаше.
Сега петимата стояха подпрени на парапета, a Loup de Меr плаваше покрай брега в почти зловещо спокойните води.
Мирна отмести погледа си към Арман. Докато останалите бяха загледани в брега, Гамаш бе обърнат напред. Не се взираше в онова, което бе наоколо или вече бяха подминали, а натам, където отиваха.
Като мореплавател. Част от екипажа. Но в тази ясна утрин Гамаш най-много олицетворяваше истинската си природа. Следовател от отдел „Убийства“. В „земята, която Бог дал на Каин“.
Мирна осъзна, че макар денят да започваше с поразително спокойствие, почти сигурно щеше да завърши със смърт.
Трийсет и осма глава
— Онова там е Аньо де Дьо — каза Жан Ги.
Клара не бе продумала през последния половин час, а останалите мълчаха вече от петнайсет минути.
В тишината бяха наблюдавали брега и се бяха вслушвали в познатия шум на корабния корпус, който се плъзгаше през спокойните води.
Слънцето бе изгряло и пред тях се бе разкрила една почти неописуемо красива земя. Семпла и ясна. Скали, лишеи, храсти. Тук-там някое упорито дърво.
А малко по-нататък: скромен пристан и къщи, издигнати върху камък.
Аньо де Дьо. На брега стояха няколко деца и махаха. Поздравяваха кораба, но той не спираше.
Клара се застави да помаха в отговор и забеляза, че Шартран прави същото.
Познаваше ли ги? Затова ли им махаше?
Но умът й не можеше да се спре на тази мисъл. Непрекъснато се връщаше към единственото, което го изпълваше в този момент.
Питър. Питър беше някъде тук.
Подминаха пристана и къщите. Аньо де Дьо остана извън полезрението им, но Табакен още не се виждаше. Назъбена скала като юмрук се вдаваше в реката и разделяше двете селища.
Клара дишаше плитко и учестено, сякаш бе бягала на дълго разстояние. Усети как дланите й изстиват. Зачуди се дали не се вкаменява. Като зайците.
Заобиколиха каменистия нос. Клара изправи рамене и най-накрая си пое дълбоко въздух, за да се подготви. Да събере кураж.
Тогава зърна за пръв път Табакен.
Пристанището бе в закътан залив, а от двете му страни скалите се протягаха към реката като каменни ръце. Колкото и да бе изненадващо, тук имаше дървета. Ниски и прегърбени като джуджета, вкопчени в земята. Но твърдо решени да оцелеят. Приличаха на набола брада върху изнурено лице.
Заливът събираше слънчевата светлина като каменна купа. Тук живееха твари, които на друго място биха загинали. Геоложка и географска природна особеност.
Корабът плавно се приближаваше към дългия кей. Пристанът създаваше усещането за убежище.