— Рут ли била това? — изненада се Рен-Мари. — А аз си мислех, че е манекен.
Клара седна, но в продължение на цялата вечеря побутваше сьомгата в чинията си. Докато останалите разговаряха, художничката слушаше барабаненето на дъждовните капки по прозореца.
Нямаше търпение да тръгне.
Девета глава
Клара и Мирна хванаха сутрешния влак от централната гара на Монреал. Отпуснала глава на страничната облегалка, Клара слушаше тракането на колелата и усещаше познатото успокояващо полюшване. Взираше се през прозореца, докато преминаваха покрай гори, поля и самотни ферми.
Много пъти бе пътувала в тази посока. Отначало сама, когато посещаваше колежа по изкуствата в Торонто. Голямото приключение. После бе придружавала Питър на негови изложби в града. Винаги негови, никога нейни. Престижни събития с оценяващи комисии, на които творбите му бяха избрани да участват. Седяла бе до него, държала го бе за ръка. Развълнувана от успехите му.
Днес влакът й се струваше едновременно познат и чужд. Питър го нямаше.
Отражението на Мирна в прозореца се бе втренчило в нея. Клара се обърна към приятелката си:
— Какво има?
— Искаш ли Питър да се върне?
Мирна отдавна имаше желание да зададе този въпрос, но не намираше подходящ момент. Сега обаче й се струваше удачно. — Не знам.
Не че Клара не можеше да отговори. Имаше не един, а много отговори.
Когато се събуждаше сама в леглото, искаше Питър да се върне.
Докато рисуваше в ателието си, не го искаше.
В компанията на приятели в бистрото или на вечеря у някой от тях въобще не усещаше липсата му.
Но когато се хранеше сама на чамовата маса, когато заспиваше сама нощем, понякога му говореше. Разказваше му как е минал денят й и се преструваше, че той е до нея. Че го е грижа.
После угасяше лампата и се обръщаше на другата страна. А Питър започваше да й липсва още повече.
Дали искаше да се върне?
— Не знам — повтори. — Помолих го да си тръгне, защото вече не го беше грижа за мен, вече не ме подкрепяше. Не защото мен не ме беше грижа за него.
Мирна кимна. Знаеше всичко това. Доста бяха разговаряли по темата през изминалата година. Сближаваха се все повече и повече, докато Клара разкриваше кътчетата на душата си.
Беше доверила на Мирна всичко спотаено и добре прикрито, всичко, което жените не биваше да чувстват и никога, по никакъв повод да показват.
Отчаяната привързаност, страховете, гнева. Ужасната и болезнена самота.
— Ами ако никой никога повече не ме целуне по устните? — запитала се бе Клара на глас в един зимен следобед, докато обядваха заедно пред камината.
Мирна познаваше този страх. Знаеше всичките страхове на Клара, защото самата тя ги изпитваше. И го бе признала на приятелката си.
През годината, докато дните растяха, приятелството им се задълбочаваше. Нощите се отдръпваха, страховете на двете жени — също. И самотата им бе започнала да отшумява.
„Искаш ли Питър да се върне?“
Мирна бе задала на Клара въпроса, който самата тя се боеше да си зададе.
Върху стъклото на прозореца, на фона на безкрайната гора, едрата жена виждаше призрачния си образ.
— Ами ако му се е случило нещо? — Клара сякаш говореше на гърба на седалката пред себе си. — Вината ще бъде моя.
— Не — възрази Мирна, — ти си го помолила да замине. Какво е направил след това си е било изцяло негов избор.
— Но ако беше останал в Трите бора, нямаше да е в опасност.
— Освен ако е имал среща в Самара.
— Самара ли? — извърна се Клара и се втренчи в приятелката си. — Какви ги приказваш?
— Съмърсет Моъм — отговори Мирна.
— Да не ти е лошо? — попита художничката.
— Моъм е използвал тази стара притча в една от пиесите си — обясни Мирна. — Не забравяй, че чета по цял ден. Знам всякакви малко известни неща. Имам късмет, че не работя в пекарната на Сара.
Клара се разсмя.
— Просто искам да го намеря. Да се уверя, че е добре. После мога да си продължа живота.
— С него или без него?
— Мисля, че ще реша, когато го видя.
Мирна леко потупа ръката на Клара.
— Ще го намерим.
Когато пристигнаха в Торонто, се настаниха в хотел „Роял Йорк“. Мирна си взе душ и на излизане от банята завари приятелката си пред лаптопа.
— Отбелязах по-големите художествени галерии — рече Клара през рамо и кимна към разгънатата върху леглото карта. — Утре можем да ги обиколим.