През много изпитания, болка и заблуди трябва да премине от самото си раждане прелестната Габриела, за да намери себе си, своето щастие и истинския си дом и да осъзнае силата, стаена надълбоко у нея, която ще й помогне да преодолее пътя до лелеяната среща, до мига, когато времето сякаш спира... Ала съдбата в крайна сметка неизменно отстъпва и обсипва с щедрите си дарове онзи, в чиято душа кълни доброто, толерантността, светлината, обичта – това вечно послание отправя към многобройните си читатели и с тази своя книга ненадминатата по популярност. Даниел Стийл.
За децата, напуснали живота, тези, за които знаем, и онези, за които ще разберем в бъдеще. За децата, живели с кошмара на съзнанието, че съществуването и душите им са непрестанно застрашени… децата, жертва на стълкновения, които повече от всичко извикват сълзи в очите ни. Нима не бихме могли да бъдем достатъчно мъдри и достатъчно храбри, за да ги закриляме? Нека ни един детски живот не угасва поради липсата на нашата любов, кураж, състрадание.
И за Том, който ми вдъхна достатъчно смелост, за да дам израз на чувствата, които ме вълнуват.
От цялото си сърце и с обич Д. С.
≈ 1 ≈
Шестгодишната Габриела Харисън се бе сгушила в тъмната като рог гардеробна, откъм коридора се чуваше само отчетливото тиктакане на часовника. Вътре бе пълно със зимни палта, които дращеха лицето й, но тя отстъпваше все по-навътре и по-навътре сред тях с надеждата да намери сигурност. В стремежа си да се скрие добре, без да иска се спъна в чифт зимни боти на майка си. Габриела си въобразяваше, че тук не може да я открие никой. И преди се бе крила в гардеробната, беше предпочитаното й място в такива случаи, защото никога не се сещаха да надникнат тук, особено сега, в жегата на нюйоркското лято.
В помещението бе задушно, но тя стоеше с широко отворени очи в тъмното и чакаше, а когато чу наближаващи стъпки, притаи дъх. Рязкото почукване на токчетата на майка й премина край вратата с оглушителния шум на прелитащ през града експрес, а детето в претъпканата гардеробна усети свежестта на полъха вследствие устремното движение. Отново можеше да си позволи да поеме въздух, само веднъж, после наново застина, да не би дори този незабележим звук да привлече вниманието на майка й. Макар да беше едва на шест, знаеше, че майка й е надарена със свръхестествени възможности. Нямаше място, където да се скрие от нея, неразривната кръвна връзка довеждаше безпогрешно майката до детето, а дълбоките й черни очи бяха всевиждащи и всезнаещи. Габриела си даваше сметка, че където и да се спотаи, в крайна сметка майка й щеше да я намери. Ала въпреки това тя се криеше, правеше всичко възможно да избяга от нея.
Момиченцето бе дребно за възрастта си, слабичко и крехко, приличаше на фея с големите сини очи и русите си къдрици. Хора, които едва го познаваха, го оприличаваха на малък ангел. На лицето му винаги бе изписано изражение на почуда, приличаше на слязло на земята небесно създание, което не знае какво го очаква. Ала краткият му шестгодишен живот нямаше нищо общо с Рая.
Шумът от токчетата на майка й отново се приближи, този път бе по-силен. Габриела инстинктивно усети, че търсенето е достигнало върховата си точка. Гардеробната в собствената й стая трябва да е била вече разпердушинена, също и килерът под стълбите, зад кухнята, както и навесът извън къщата в градината. Живееха в градска къща с тясна фасада в Ийст Сайд, която имаше малка, ала добре поддържана градина. Майка й мразеше да се занимава с градинарство, но два пъти седмично идваше японец, който орязваше храстите, косеше тревата и придаваше подреден вид. Повече от всичко майка й ненавиждаше безредието, шума, мръсотията, лъжите, кучетата и най-вече, както Габриела имаше основание да подозира, децата. Според нея те бяха лъжливи, шумни и мръсни същества. Тя не пропускаше да напомни на дъщеря си да се пази чиста, да стои в стаята си и да внимава да не повреди нещо. Не й позволяваше да слуша радио, нито да използва цветни моливи, защото с тях щяла да изпоцапа всичко наоколо. Веднъж бе направила петна на най-хубавата си рокличка. По това време баща й го нямаше, беше на някакво място, наречено Корея. Отсъства две години, завърна се миналото лято. Все още някъде в дъното на гардеробната се пазеше униформата му, Габриела я зърна, когато веднъж се бе скрила там. Беше с лъскави метални копчета, от грапав плат. Никога не бе виждала баща си облечен в нея. Бе висок и строен, хубав, очите му бяха същия цвят като нейните, косите му – руси, като нейните, само малко по-тъмни. А когато се върна вкъщи след войната, той й приличаше на принца от „Пепеляшка“. Майка й напомняше на лошата кралица от приказките. Хубава и елегантна, но винаги сърдита. Нервираха я дори дреболиите – например начинът, по който се хранеше Габриела, особено ако изпуснеше трохи или събореше чаша. Веднъж дори разсипа сок върху роклята на майка си. От години правеше бели, а не биваше.