Габриела кимна разбиращо, все още завладяна от преживяното – целувката, диадемата, нежното докосване, милите думи. Убедена бе, че ще ги помни до края на живота си. Беше скъпоценен подарък за нея, защото жената нито знаеше, нито подозираше каква е тя.
— Бих искала да живея с теб – откровено си призна момиченцето, хванала я за ръка, двете вървяха бавно към стълбите. На Мариан й мина през ум, че думите на Габриела звучат странно, и не можеше да си обясни какво я кара да ги изрече.
— И аз – искрено отвърна тя, не искаше да пусне ръката на детето, усещаше как нещо я тегли към него и съзираше в очите му тъга, която й причиняваше физическа болка. – Ала майка ти и татко ти ще се натъжат много, ако не си редом с тях, за да им носиш щастие.
— Ами, хич няма да се натъжат – побърза да я опровергае Габриела, а Мариан се сепна и спря, погледна я, помисли си, че детето може да е сторило някоя беля през деня или родителите му да са го гълчали за нещо. В наивността си обаче не допускаше, че е възможно да гълчиш дете като това.
— След малко ще се върна и ще ти помахам. Мога ли да се кача горе и да дойда в стаята ти? – Да й обещае нещо й се струваше единствено възможния начин да я остави, да успокои съвестта си и да обърне гръб на умоляващия поглед, който късаше сърцето й. Ала Габриела поклати разумно глава в знак на отказ.
— Не може да се качиш да ме видиш – отвърна тя сериозно. Цената, която щеше да плати за това, щеше да бъде твърде висока, в случай, че майка й я разкриеше. Елоиз мразеше, когато нейни приятели разговаряха с Габриела. Щеше да стане още по-лошо, ако разбереше, че някой се е качил горе да я види. Габриела знаеше, че майка й ще я обвини, задето е обезпокоила гостите им, а гневът й не знаеше граници. – Няма да ти позволят.
— Ще опитам да се изплъзна по-късно… – обеща Мариан и се запъти надолу по стълбите, после се обърна и с елегантен жест й изпрати въздушна целувка през рамо. Роклята й отново се понесе след нея, за миг тя се спря на средата на стълбите и погледна назад към детето, което не откъсваше очи от нея. – Ще се върна, Габриела… обещавам… – В миг усети нещо странно и на душата й стана неспокойно, макар да не можеше да разбере защо, после изтича надолу по стълбите при съпруга си. По това време той пиеше втора чаша шампанско и говореше с изключително красив полски граф, чийто поглед светна, щом зърна Мариан. Целуна й ръка, а Габриела продължаваше да ги наблюдава. Все едно гледаше бавен танц – разговаряха, смееха се и после бавно се запътиха към другите гости. Габриела искаше да изтича по стълбите и да се притисне към нея, да намери там сигурност и закрила. Усещайки все още погледа на детето, Мариан се извърна за последен път и се отдалечи, хванала под ръка съпруга си, а графът й разказваше нещо смешно и тя се засмя звънко. Габриела затвори очи при този звук и опря глава в парапета за миг, за да го запомни завинаги и да помечтае. Все още виждаше диадемата на собствената си глава и си представяше погледа в очите на жената и божествения аромат на парфюма й.
Гостите продължиха да пристигат още час, Габриела седеше притихнала и ги съзерцаваше. Никой от другите не я забеляза, нито погледна нагоре. Влизаха усмихнати, разговаряха, смееха се, оставяха връхните си дрехи, вземаха чаши шампанско и се отправяха навътре да се видят с другите гости и с родителите й. Присъстваха повече от сто души и тя знаеше, че майка й няма да се качи горе да я провери. Мислеше си, че Габриела е в леглото, защото се предполагаше, че е там. Никога не им беше хрумвало, че детето наблюдава гостите и както обикновено проявява непослушание и не изпълнява заръките им.
— Остани в леглото и не мърдай оттук, дори не дишай – бяха последните думи на майка й към нея. Ала съблазънта на вълшебството на приема бе по-силна. Би искала да може да слезе долу и да си вземе нещо за ядене. По времето, когато пристигнаха последните гости, тя вече умираше от глад, а знаеше, че в кухнята има много храна, пасти и кейкове, шоколади и бисквити. Същия следобед бе видяла как приготовляват голямо парче шунка, печено говеждо и пуйка. Както винаги щяха да предложат хайвер, макар че тя не го харесваше. Беше го опитала веднъж и й замириса много силно на риба, а и майка й не й даваше да яде от него. Беше й забранено да го докосва, както и другите неща, които сервираха на приемите. Ала тя много искаше да хапне един от малките кейкове. Имаше еклери, ягодов пай и петифури, които обожаваше. Но всички бяха толкова заети въпросната вечер, че никой не се беше сетил да й предложи вечеря. А Габриела знаеше, че е по-добре да не иска от майка си каквото и да било, когато тя се приготвя за прием. Елоиз престояваше в гардеробната си с часове, дълго се къпеше, фризираше и гримираше. Нямаше изобщо време да помисли за детето и то разбираше, че е по-добре да си мълчи. Даваше си сметка какво би се случило, ако поиска нещо. Майка й винаги ставаше нервна преди приемите в техния дом.