Габриела чу, че музиката се усили. В другия край на обширната дневна имаше дансинг, там, в трапезарията и в библиотеката, беше пълно с хора. До ушите й долитаха разговорите и смехът им. Стоя дълго с надеждата отново да види Мариан, ала тя така и не се върна, а Габриела знаеше, че няма право да я чака. Вероятно бе забравила. Момиченцето не помръдваше, надяваше се да я зърне за последно тази вечер, в тоя миг изведнъж майка й се появи във вестибюла долу, търсеше нещо, но, изглежда, усети присъствието на Габриела. Без да се колебае, тя погледна нагоре към полилея, после към стълбището, където Габриела седеше, облечена в старата си розова нощница. Тя затаи дъх, скочи на босите си нозе и заотстъпва, но се препъна в първото стъпало и падна назад на слабото си дупе. По изражението на майка си веднага разбра какво ще се случи.
Без звук Елоиз се качи по стълбите, сякаш на криле, подобно на пратеник на дявола. Черната тясна сатенена рокля, в която бе облечена, разкриваше забележителната й фигура и блестеше също като тъмната й коса, прибрана на стегнат кок. Носеше висящи брилянтни обеци и огърлица, която бе истинско произведение на бижутерското изкуство. Но за разлика от Мариан, чието облекло и бижута омекотяваха излъчването й и сякаш създаваха около нея ореол от светлина и нежност, тоалетът на майка й подчертаваше нейната безчувственост и я правеше да изглежда наистина страховита.
— Какво правиш тук? – изсъска тя и изплю думите като змия отровата си. – Предупредих те да не напускаш стаята си.
— Съжалявам, аз просто… – Нямаше извинение за стореното от нея. Още по-малко за това, че бе примамила Мариан Маркс да се качи да я види… и още по-лошо – че бе пробвала диадемата й… Ако майка й разбереше… ала за щастие тя не се досещаше.
— Не ме лъжи, Габриела – отсече Елоиз, стисна я така силно, че почти спря кръвообращението й и ръката й незабавно изтръпна. – Да не съм чула и дума! – изрече през стиснати зъби и я повлече след себе си по коридора, без да бъде забелязана от гостите на долния етаж, които се радваха на гостоприемството й. Ако някой от тях бе видял какво става, би бил шокиран и би занемял от изненада. Тя си даваше сметка за това и продължаваше да сипе отровата си шепнешком: – Да не си издала и звук, малко чудовище… или ще ти откъсна ръката. – Габриела знаеше с абсолютна сигурност, че майка й е способна да го направи. Не се съмняваше и за момент. Едва седемгодишна тя си бе извлякла много ценни поуки от поведението на майка си и знаеше, че каквато и закана да отправеше, я изпълняваше. В това отношение човек можеше напълно да разчита на Елоиз.
Габриела буквално се издигна няколко сантиметра над пода и направо бе внесена в стаята, тялото й се усукваше около майка й, докато тя се опитваше да я следва със същото темпо, за да не я нервира повече. Вратата все още бе отворена и Елоиз хвърли Габриела вътре, детето се строполи глухо на пода, изкълчи глезена си, ала проснато на земята в тъмното, то знаеше, че не бива да издава и звук.
— Сега ще стоиш тук! Разбираш ли? Не искам да те виждам отново извън тази стая, ясно ли е? Ако не ми се подчиниш този път, Габриела, обещавам ти, ще съжаляваш. Никой не желае да те вижда… никой не те харесва… на никой не му е приятно да те гледа седнала на стълбите като бедно сираче. Ти си само дете и трябва да седиш в стаята си. Чу ли ме? – Габриела плачеше тихичко от болката в глезена и ръката, но беше твърде умна и горда, за да хленчи заради това пред майка си. – Отговори ми! – Гласът процепи тъмнината и Габриела се опасяваше, че майка й ще се приближи и ще й предаде думите си с още по-голяма яснота.
— Съжалявам, мамо! – прошепна тя.
— Престани да хленчиш. Стой в леглото, където ти е мястото! – сопна се Елоиз и затръшна вратата. Докато се спускаше бързо по стълбите надолу, тя все още се мръщеше заради случилото се, ала след това лицето й мигновено се промени и споменът за Габриела и стореното от нея, изглежда, напълно изчезна, щом слезе на долния етаж. Трима от гостите си тръгваха, обличаха палтата си и тя ги разцелува сърдечно на прага, а после се върна в салона да побъбри и потанцува. Сякаш Габриела никога не бе съществувала. И за Елоиз наистина бе така – детето не означаваше нищо нея.
Сбогувайки се, Мариан Маркс й поръча да предаде на Габриела най-сърдечни поздрави.