— Не, мамо, не! Не Мередит!… Не, мамо, моля те… – Габриела хлипаше, докато майка й съсипваше куклата, която бе обичала от години, после Елоиз се обърна към дъщеря си и раздирана от озлобление, започна да я налага.
— Това е само една глупава кукла… а ти си гадно дете… накарала си Мариан да дойде при теб тази вечер, нали? И какво й наговори… плака ли пред нея… какво си й казала? Каза ли й, че си заслужаваш това… че си гадна малка кучка… че си малка курва, а баща ти и аз те мразим, защото ни причиняваш само неприятности?… Каза ли й, че трябва да те наказваме, защото си много лоша с нас… каза ли й? Каза ли й? КАЗА ЛИ И? – Ала Габриела не беше вече в състояние да й отговаря, риданията й се изгубиха сред виковете на майка й, а тя я удряше отново и отново, отначало с остатъка от куклата Мередит, после с юмруци, премазваше гърдите и ребрата й, налагаше я безмилостно, пребиваше я, сграбчваше косата й и едва не я изтръгваше от главата й, след това един след друг се посипаха шамари, докато не остана без дъх. Ударите бяха безспирни, безкрайни и невероятно жестоки. Цялата омраза към дъщеря й и към Джон, унижението, което бе изпитала същата вечер, докато той ухажваше англичанката, се стовариха върху детето, което нямаше представа какво е сторило, за да го сполети гневът й. Единственото, което Габриела съзнаваше, бе, че в себе си има нещо много лошо и затова заслужава ненавистта на майка си.
Момиченцето бе почти в безсъзнание, когато Елоиз го остави. Леглото бе в петна от кръв, щом се опиташе да си поеме дъх, сякаш я прерязваше нож. Нито майка й, нито тя знаеше, но имаше две счупени ребра. Не можеше да диша, не бе в състояние да помръдне, ужасно силно й се пишкаше, ала знаеше, че ако го направи в леглото, тогава майка й наистина ще я убие. Останките от куклата й бяха изчезнали. Майка й ги беше взела и ги бе изхвърлила в боклука на излизане от стаята, изтощена, но в известен смисъл удовлетворена. Гневът й срещу Джон се бе стопил. Тя бе нахранила чудовището в себе си. Бе му поднесла за вечеря Габриела, то я бе погълнало, сдъвкало и изплюло ненужните останки от нея. На места косата на детето се бе сплъстила от кръвта, а белезите, които щеше да има на следващия ден, щяха да бъдат най-лошите, откакто майка й се бе заела с възпитанието й. За пръв път Елоиз на практика бе строшила костите й и Габриела бе ужасена и не изпитваше и капка съмнение, че това няма да е за последно.
Лежеше в леглото, неспособна да заплаче, болеше я много силно. Цялата се тресеше. Направо замръзваше от студ и тялото й трепереше. Устните й бяха подути, главата, както и всеки сантиметър от тялото, я болеше, но най-неприятно бе изгарящото пронизване отвътре, когато направи опит да си поеме дъх и разбра, че не е в състояние. Помисли си, че несъмнено ще умре тази нощ, и от сърце и душа се надяваше това да стане. Не й бе останало нищо, за което да живее. Куклата й бе умряла. Не се и съмняваше, че един ден ще я застигне същата участ в ръцете на майка й. Беше само въпрос на време майка й да я убие.
Елоиз бе заспала в черната вечерна сатенена рокля, бе твърде изморена и не успя да се съблече. Габриела лежеше в собствената си кръв и чакаше ангелът на смъртта да я призове. Опита се да си представи Мариан и прекараните с нея мигове, ала не беше в състояние, не можеше да мисли за нищо. Болеше я твърде много и изпитваше невероятна омраза към майка си. Тази омраза заглушаваше всичко друго и правеше болката поносима. В същия този момент баща й лежеше в прегръдките на красива италианска проститутка, негова отдавнашна познайница от Лоуър Ийст Сайд. Габриела нямаше представа къде е той, нито пък Елоиз, а и за двете това нямаше значение. Елоиз си бе казала, че не я интересува къде е съпругът й, би искала да е в Ада, а съжителството с нея наистина го караше да се чувства в пъкъла. Габриела знаеше, че където и да е баща й, той няма да я спаси. Бе сама на този свят, нямаше кой да й помогне, нямаше приятели, нямаше я дори и любимата й кукла. Тя нямаше нищо. И никого. Просната в напълно безпомощно състояние, без да може да помръдне, накрая се изпусна в леглото и беше абсолютно сигурна, че когато на сутринта майка й разбере какво е направила, ще я убие. Лежеше и размишляваше върху това, нямаше търпение то да се случи, питаше се какъв ли ще е краят, колко още може да я боли, а може би няма да боли… с тази мисъл, с радостното очакване на смъртта, смирена, тя се отпусна и се потопи в тъмнина.
≈ 3 ≈
Външната врата на къщата на Шейсет и девета улица се затвори тихо някъде около осем часа на сутринта след приема. Джон Харисън се изкачи на пръсти по стълбите, спря пред стаята на Габриела, защото мислеше, че по това време вероятно вече е будна. Ала когато надникна вътре, не забеляза тя да се движи. Очите й бяха затворени, лежеше просната на леглото върху завивките, което не бе характерно за нея, но той го прие за добър знак. Вместо да спи свита в долния край на леглото, се бе разположила удобно. Със сигурност това означаваше, че майка й не я е безпокоила през нощта. След като той бе излязъл, Елоиз вероятно е била много уморена, бе пила доста и едва ли е била в състояние да губи времето си с Габриела. Е, поне веднъж детето не бе изтърпяло наказание за греховете на баща си. Или поне така се заблуждаваше той, докато крачеше по коридора към спалнята.