Габриела застана на прага, погледна го, искаше да го запомни, после се обърна и си тръгна, без да се сбогува. Нямаше какво да му каже. Всичко бе свършило.
Щом секретарката затвори вратата, Джон заобиколи бюрото, направо бе съсипан. Все едно бе погледнал през прозорец в миналото си, откъдето изплува цялата мъка и тъга. Тя беше красиво момиче, но той не изпитваше нищо към нея. Беше затворил тази врата твърде отдавна и не желаеше повече да я открехва.
Винаги го бе знаел. Опитваше се да не мисли за нея и за погледа й, който го изгаряше като нажежени въглени. Отвори шкафа с напитките, сипа си силно мартини и го изпи, загледан с невиждащ поглед през прозореца навън.
≈ 25 ≈
След като този следобед Габриела остави баща си, тя се отправи директно към пътническото бюро на Пето авеню и си купи билет за Сан Франсиско. Продължаваше да мисли за срещата с него, която не бе преминала според очакванията й. От една страна, я натъжи, от друга – донесе й удовлетворение. Даде си сметка, че всичко, което се е случвало, не е било заради нея и заради ужасното й поведение, а защото родителите й не струваха пет пари. Разривът не бе станал, защото тя бе лоша, а защото те бяха егоисти. Едва сега започваше да проумява истината.
Баща й бе празен, студен, уплашен, неспособен да се справи с реалността човек, лишен от истински чувства. Габи отново потръпна, като си помисли, че докато бе при него в кабинета му, той не бе понечил да я докосне и сигурно би побягнал, ако тя се бе опитала. Не я искаше в живота си, от години нямаше нужда от нея. В съзнанието си очевидно я свързваше с майка й. Но поне сега бе разбрала нещо за него. Не беше вярно, че навремето не бе имал възможността да й даде обичта си, той никога не бе изпитвал подобни чувства, за да ги дари на нея или на майка й. Джон бе прав в едно. Вече бе твърде късно. След като бе копняла и мечтала за него толкова години и се бе заблуждавала, че би дошъл, само да знаеше къде е, сега бе разбрала, че на него му е било известно местонахождението й, но изобщо не е имал желанието да я види. Нито я бе обичал, нито я бе искал, нямаше защо повече да се крие от фактите. Болеше я, но в същото време се чувстваше свободна. Сякаш баща й бе умрял преди четиринайсет години, а сега й се предоставяше възможността да остави тялото да почива в мир. Все едно през цялото това време бе безследно изчезнал и сега тленните останки се бяха намерили и трябваше да ги погребе. Не можеше да забрави погледа му, когато си тръгна от офиса.
След като се прибра в пансиона, научи, че Питър я е търсил от болницата. Тя се обади, повикаха го и Габи му разказа за срещата.
— По-добре ли се чувстваш сега? – попита той, тревожеше се за нея.
— Нещо такова – честно му отвърна Габриела. Все още я болеше, че баща й дори не беше пожелал да я прегърне, камо ли да я целуне. Но той винаги си бе такъв. Никога не я беше галил, сега тя ясно си спомни. Срещата с него бе събудила много спомени, но нито един обаче не бе приятен. Единственият път, когато се бе държал мило с нея или поне донякъде, бе в нощта, преди да ги напусне. Вероятно е било от чувство за вина. – Ти беше прав за едно – призна тя на Питър. – Изглежда, част от отговорите са у мен. Просто не съм знаела. – Той изпита облекчение при думите й. Това нейно пътешествие в миналото го изнервяше. Подозираше, че за нея то щеше да е болезнено и нямаше да е завръщане у дома, както Габи си представяше.
— А сега какво ще правиш? – поинтересува се Питър. Викаха го, което означаваше, че няма да може да разговаря още дълго.
— Утре летя за Сан Франсиско. – Нямаше представа защо, но чувстваше, че трябва да замине с нея. Ала си даваше сметка, че тя никога няма да се съгласи. Беше решена да убие драконите сама, независимо колко ужасно или болезнено беше. А той й се възхищаваше за това.
— Ще се оправиш ли там сама?
— Надявам се – честно отвърна тя. Все още мисълта за срещата с майка й я плашеше. Ала знаеше, че трябва да я види. Тя беше човекът, който носеше в себе си истинските отговори. И особено на основния въпрос, който възнамеряваше да й зададе: Защо никога не си ме обичала? Чувстваше се като дете от приказка, което търси отговори на поляната под гъбите. „Алиса в Страната на чудесата“ или Дороти от „Магьосникът от Оз“ – точно така обясни на Питър състоянието си.
— Ако почакаш няколко дни, ще дойда с теб. В края на тази седмица имам почивни дни, може би моето присъствие ще ти помогне.
— Трябва да замина веднага – обясни тя и обеща да му се обади от Сан Франсиско.
— Пази се, Габи. – После неочаквано допълни: – Ще ми липсваш.
— И ти на мен – нежно рече тя. Това бе началото на нещо хубаво, което започваше между тях, но Габриела не би могла да пристъпи към него, преди да си изясни въпросите от миналото, които я вълнуваха. Сигурна бе, че иначе няма да има какво да му предложи и той никога не ще да стигне до нея. Болката от детството, съзнанието, че не е била обичана, винаги щяха да стоят между тях. Тя никога нямаше да му вярва. Непрекъснато щеше да я тормози мисълта, че накрая той ще я изостави, както бяха сторили родителите й. А междувременно ужасът от очакването това да се случи, щеше да ги съсипе, най-малкото нея.