Елоиз бе все още по рокля, дори не бе свалила брилянтната си огърлица, обеците й се търкаляха наоколо, а тя спеше непробудно и не чу, когато той се пъхна в леглото до нея. Познаваше я достатъчно добре и беше сигурен, че когато се събуди, едва ли ще коментира излизането му предната вечер. Рядко си позволяваше да каже нещо. Щеше да се държи студено с него ден-два, след като битката приключеше, рядко биваше споменавана повече. Просто продължаваше в мълчалива позиционна война.
Точно както Джон предполагаше, Елоиз се събуди в десет, лениво се размърда и след като се разсъни, го погледна и изобщо не се изненада, че го вижда до себе си. Той все още дремеше, опитваше се да навакса изгубения през нощта сън заради посещението в апартамента на Лоуър Ийст Сайд. Имаше няколко такива места, където винаги го очакваха. Елоиз нямаше представа къде е отишъл, след като излезе. Догаждаше се, но никога не би го попитала.
Не му каза нищо, стана, остави бижутата си върху тоалетката и бавно се запъти към банята. Помнеше всичко случило се предишната нощ, особено времето след неговото излизане, но в това не намираше нищо необичайно и не виждаше смисъл да го обсъжда. Просто нямаше какво да каже на съпруга си.
Когато Елоиз слезе долу да приготви закуската, Габриела все още бе в стаята си. Предната вечер икономката бе останала да помогне на хората, които бяха организирали приема, да почистят и сега беше в почивка, защото бе неделя. Тя бе тиха и скромна жена, която работеше за тях от години. Не харесваше Елоиз, ала беше вежлива с нея, а Елоиз бе доволна от икономката, понеже си гледаше работата и не говореше излишно. Макар в себе си да не одобряваше възпитателните мерки на майката спрямо дъщерята, жената никога не се намесваше.
Елоиз си сипа кафе, седна на масата и взе вестника. Четеше и отпиваше от чашата от лиможки порцелан, Джон също слезе при нея и се поинтересува за дъщеря им.
— Къде е Габриела? Още ли е в леглото?
— Нощта бе дълга за нея – с леден тон отвърна Елоиз, без да вдигне поглед от вестника.
— Да отида ли да я събудя? – Елоиз не каза нищо, само вдигна рамене в отговор. Той също си сипа чаша кафе, взе икономическото приложение на неделния „Таймс“, което жена му никога не докосваше, и се зачете. Мина още половин час, преди да се сети отново, че Габриела я няма. – Да не е болна? – Беше разтревожен, но и изобщо не се догаждаше какво се е случило предишната вечер, макар че би трябвало. Джон не предполагаше, че Елоиз винаги си го изкарва на нея, когато той излизаше навън в малките часове, след като се бяха карали. Би трябвало да му мине през ума, но както обикновено Джон предпочиташе да не знае. Наближаваше единайсет часа, когато се качи да види какво става с детето.
Завари я да сменя спалното си бельо, движеше се внимателно, защото всичко я болеше силно, ала той сякаш не видя какво се е случило.
— Добре ли си, миличка? – Очите му се напълниха със сълзи, когато тя кимна. Габриела си мислеше за Мередит, нейната кукла, имаше чувството, че предната нощ някой е умрял. И точно така бе станало. Заедно с куклата си бе отишла и душата й. Това бе най-лошият бой, който бе получавала от майка си. Бе се стопила всяка надежда, че може да оцелее в този дом. Вече не го очакваше. Знаеше, че е въпрос на време, преди майка й да я унищожи окончателно. Тя нямаше повече илюзии, нито мечти, нищо, усещаше само изпепеляваща болка в гърдите, споменът за куклата, която се разбива в стената, не я напускаше, точно това майка й искаше да стори и с нея, но все още не дръзваше.
— Мога ли да ти помогна? – Той й предложи да оправят заедно одеялото, ала тя отказа. Знаеше точно какво би казала майка й, ако ги свареше. Щеше да я обвини, че се оплаква на баща си или че го манипулира, или че се опитва да го настрои срещу нея. – Не искаш ли да слезеш да закусиш? – Истината бе, че не желаеше да вижда майка си. Вече не беше гладна и никога повече нямаше да бъде. Не я интересуваше дали някога изобщо ще яде нещо, всеки път, когато си поемеше дъх, болката я изгаряше като буен пламък и сякаш нож прорязваше гръдния й кош. Не можеше да си представи, че ще слезе по стълбите или ще седне до майка си, макар и само за да се нахрани.