Помнеше всичките си простъпки, осъзнаваше ги и се опитваше с всички сили да не ги допуска отново, но понякога не се получаваше. Не желаеше да разстройва никого, най-малкото искаше майка й да се вбесява от нея. Стараеше се да не се цапа, да не изпуска предмети на пода, да не забравя шапката си в училище. Винаги казваше, че е станало, без да иска, а големите й очи умоляваха майка й за милост. Ала въпреки това, независимо колко се стараеше, лошите неща непрекъснато се случваха.
Тънките високи токчета отново минаха покрай гардеробната, този път по-бавно и Габриела знаеше какво означава това. Търсенето бе приключило. Майка й бе стигнала до последното скривалище и беше само въпрос на време да я открие. Момичето с големите очи си помисли дали да не се предаде само, понякога майка й казваше, че няма да я накаже, ако бъде достатъчно смела да го стори. Ала почти винаги не й достигаше кураж. Беше се опитвала един-два пъти, но все се оказваше твърде късно, както твърдеше майка й, трябвало да си признае по-рано и щяло да бъде различно. Всичко също така щеше да е различно, ако Габриела се държеше подобаващо, ако отговаряше, когато я питаха, или мълчеше, когато не я питаха, ако поддържаше стаята си чиста, ако не ровеше в чинията си и не позволяваше граховите зърна да се изплъзват и да правят мазни петна по масата. Само ако можеше Габриела да се научи да се държи както трябва, да си отваря устата единствено, когато трябва да отговори, и да не тътри краката си из градината. Списъкът с недостатъците и прегрешенията й беше безкраен. Само тя знаеше най-добре колко е ужасна, колко лоша е била през целия си живот, колко са щели да я обичат, ако правеше каквото й казват, и как не могат да я обичат, защото непрекъснато ги огорчава. Знаеше си, че е лошо дете, горчиво разочарование за родителите си и от това я болеше много. Тази мисъл бе непосилен товар за нея в краткото й съществуване. Беше готова на всичко, само и само да промени положението, да спечели обичта и одобрението им, но засега не правеше нищо друго, освен да мами надеждите им. Майка й постоянно й го показваше. А цената, която Габриела плащаше за това, бяха непрекъснатите натяквания за нейните пакости.
Стъпките спряха пред гардеробната и се възцари сякаш безкрайна тишина, преди вратата да се отвори със замах. Светлината безмилостно проникна навътре, където се криеше Габриела, и тя затвори очи, за да се предпази. Това бе само тънък лъч, който намери процеп през палтата, но на Габриела й се стори, че е изложена на ярка слънчева светлина. Усети съвсем осезателно парфюма на майка си и почувства близостта й. Шумоленето на фустата й бе като предупреждение за момиченцето, после палтата бавно се разгърнаха, образувайки дълбока пролука, която водеше право в дъното на гардеробната. Габриела се изправи очи в очи с майка си и този миг сякаш трая цяла вечност. Двете не издадоха звук, не промълвиха дума, помежду им не бе установен никакъв контакт. Габриела знаеше, че така е по-добре, вместо да обяснява, да се извинява или дори да се разплаче. Долавяше надигащата се ярост в погледа на майка си и очите й толкова се разшириха, че едва ли не станаха по-големи от лицето й, в следващия миг със свръхчовешка сила ръката на майка й се протегна към нея, сграбчи я, вдигна я и я повлече напред така устремно, че въздухът сякаш напусна дробовете на Габриела със слабо свистене, после тя нестабилно се приземи на крака току до майка си. Последва първият удар, който направо я заби в пода и я остави бездиханна. Детето дори не издаде стон от болката, нито звук, когато майка й я зашлеви силно по главата, а после отново я изправи на крака с една ръка и я удари с всичка сила през лицето с другата. За Габриела звукът от удара бе заглушаващ.
— Пак се криеш – крещеше високата слаба жена. Можеше да мине за хубавица, ако в очите й нямаше нещо особено, нещо повече от яростта, изписана на лицето й. Дългата й черна коса бе прибрана на хлабав кок. Беше елегантна и грациозна, със стройна фигура. Носеше добре скроена рокля от скъпа тъмносиня коприна. На пръстите й се виждаха два тежки пръстена със сапфири. Те бяха оставили белези по лицето на Габриела, но това не беше за пръв път. На главата й имаше малка рана, а на лицето й – яркочервени отпечатъци от пръстите на майка й, на бузата й се открояваше белег от единия пръстен. Елоиз Харисън зашлеви детето през дясното ухо, после го разтърси с две ръце, крещейки яростно от упор в дребното изтормозено личице. – Винаги се криеш! Винаги ни създаваш проблеми! От какво се страхуваш сега, малка гадино? Какво си направила? Направила си нещо, нали? Разбира се, че си направила… защо иначе ще се криеш в гардеробната?