— Не съм направила нищо… обещавам… – едва прошепна Габриела, която отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Побоят сякаш я бе лишил от въздух и от жизнени сили, тя вдигна умолително пълни със сълзи очи към майка си. – Съжалявам, мамо… съжалявам…
— Не, не съжаляваш… никога не си съжалявала… никога не съжаляваш, нали? Непрекъснато ме влудяваш, като се държиш глупаво и се криеш… Какво искаш от нас… нещастнице… Господи, не мога да повярвам, че това се случи на нас с баща ти… – После тя отблъсна детето от себе си и Габриела се плъзна по добре поддържания под на малко повече от метър от нея, ала винаги, както и този път, оставаше достатъчно близо и сините кожени обувки на висок ток я ритнаха със заслепяваща злоба в крехкия гръден кош, който потръпна. Най-дълбоките белези неизменно бяха по краката и ръцете, по тялото й, там, където не можеха да се видят от други хора. Травмите по лицето й обикновено отзвучаваха до няколко часа. Майка й сякаш инстинктивно знаеше къде да нанася ударите. Имаше богата практика в това отношение. Правеше го от години. Почти през целия живот на Габриела.
И сега за проснатото в краката й дете тя не намери думи на разкаяние за стореното, нито на утеха. Майката изобщо не направи усилие да се извини или да го успокои. Момиченцето знаеше, че ако се изправи твърде скоро, яростта й може да се повтори, затова остана така задълго притихнало, със свита към тялото глава, с бузи, потопени в безмълвно леещите се сълзи и все още цялото потръпващо от нанесените му удари. Габриела знаеше много добре, че бе достатъчно да вдигне поглед с изцапаното от сълзи лице и щеше да ядоса наново майка си още повече, затова остана с очи, приковани в пода, с желанието, както си лежеше, да може да се изпари.
— Ставай… какво чакаш? – Хапливите думи бяха последвани от още едно дърпане за ръката и последен удар в главата. – Господи, Габриела… мразя те… противно дете… погледни колко си отвратителна… мръсна си… погледни лицето си! – Изведнъж отнякъде на ангелското лице се бяха появили две петна, примесени със сълзи.
Всяко човешко същество на тази земя, надарено с поне малко хуманност, би изпитало душевно страдание при вида й, ала не и майка й. Елоиз Харисън бе същество от друг свят, всичко друго, но не и майка. Изоставена от родителите си като невръстно дете, изпратена при леля си в Минесота, тя бе живяла в студения самотен свят на стара мома, която рядко разговаряше с нея и постоянно я караше да носи дърва за огрев или да разрива снега в мразовитите зимни месеци. По това време страната бе обхваната от Голямата депресия, родителите й бяха загубили почти изцяло парите си и бяха заминали за Европа да преживяват с оскъдните средства, които им останаха. В техния свят и в сърцата им нямаше място за Елоиз. Бяха загубили сина си, брата на Елоиз, след боледуване от дифтерит, никой от двамата не бе изпитвал кой знае каква привързаност към дъщеря си. Елоиз остана при леля си в Минесота, докато навърши осемнайсет години, след което се върна в Ню Йорк при свои братовчеди. Запозна се с Джон Харисън на двайсет и се омъжи за него две години по-късно. Знаеше го от дете, беше приятел на брат й. Родителите му бяха извадили по-голям късмет от нейните. Състоянието им бе останало непокътнато по време на Голямата депресия. Роден в охолство, отрасъл в богатство, добре образован, макар и без кой знае каква амбиция и сила на характера, Джон си намери работа в банка и срещна Елоиз наскоро след това. Красотата й го покори мигновено.
По онова време Елоиз бе хубава и млада, истинска красавица, а студенината, която излъчваше, направо го подлудяваше. Той я молеше, умоляваше я, ухажваше я, отчаяно мечтаеше тя да се омъжи за него, но колкото повече я преследваше, толкова по-сдържана ставаше. Трябваха му почти две години, за да я убеди да стане негова съпруга. Искаше веднага да имат деца, купи й хубава къща и толкова се гордееше с жена си, че се перчеше всеки път, когато я представяше някому. Необходими му бяха още две години, за да я склони да имат бебе. Тя винаги казваше, че й трябва още време. И макар никога да не го признаваше открито, децата не бяха част от мечтите й. Собственото й детство бе толкова неприятно, че идеята за деца не я привличаше особено. Ала това означаваше толкова много за Джон, че накрая тя отстъпи. И съжали почти веднага. Имаше трудна бременност, чувстваше се ужасно зле почти до края, а раждането бе тежко и продължително и Елоиз твърдо реши, че никога повече няма да има деца. Щеше да помни родилните мъки до края на живота. Започна да се дразни от първия миг, в който видя колко много внимание отделя Джон на бебето. Имаше чувството, че го дарява със страстната обич, която някога даваше на нея, изведнъж мисълта му бе погълната изцяло от Габриела… дали й е топличко… да не би да й е студено… яла ли е… сменени ли са пелените й скоро… забелязва ли Елоиз колко е сладка, когато се усмихва… Според него момиченцето поразително приличаше на майка си. На Елоиз й идваше да изкрещи всеки път, когато видеше дъщеря си.