— Оо… – Мариан Маркс разбра веднага какво иска да й каже детето или поне си въобразяваше, че е разбрала, изтича бързо нагоре по стълбите с лека стъпка, изпълнена от желание да види Габриела. Беше обута в бели сатенени сандали на високи токове и се изкачи съвсем безшумно, а съпругът й я чакаше долу, усмихваше се на жена си и на красивото дете, което шептеше нещо, докато Мариан го прегръщаше. – Какво правиш тук? Гледаш как пристигат гостите ли?
— Толкова си красива – промълви с благоговение Габриела и кимна утвърдително в отговор на въпроса й. Мариан бе всичко, което майка й не беше. Красива и нежна, с големи сини очи като Габриела и усмивка, сякаш озаряваща онова, до което се докоснеше. За момиченцето тя бе вълшебно създание и понякога то искрено се чудеше защо не може да има такава майка. Мариан бе почти на възрастта на Елоиз и винаги изглеждаше тъжна, когато казваше, че няма деца. Може би бе допусната грешка, Габриела е била предназначена за жена като тази и по нелепа случайност е попаднала при родителите си… сигурно това бе наказанието й, задето беше много лоша. Не можеше да си представи Мариан в ролята на майка си. Тя винаги бе така мила и нежна, изглеждаше толкова щастлива, особено сега, когато се приведе и целуна Габриела, а детето усети топлината й и финия аромат на парфюма й. – Не можеш ли да слезеш за малко долу? — попита Мариан, искаше да грабне момиченцето в прегръдките си и да влезе в салона с него. У детето имаше нещо, което винаги завладяваше сърцето й. Всичко у него подтикваше да го обича и закриля. Нямаше представа защо изпитва това, явно Габриела бе една от онези рядко срещани, деликатни души, които докосват сърцето ти, и Мариан усети непреодолимо притегляне към нея, когато взе ръката й в своята и я задържа. Беше малка и студена, а пръстите й бяха невероятно крехки, но хватката й бе силна и тя сякаш умоляваше за нещо.
— Не, не… не мога да сляза долу… Мама наистина ще се ядоса. Би трябвало да съм си легнала – прошепна. Знаеше наказанието за ставане от леглото и неподчинение на подобни нареждания, ала не можеше да се съпротивлява на изкушението да наблюдава как хората пристигат за приемите на родителите й. А от време на време получаваше и премия като тазвечерната. – Това истинска корона ли е? – Мариан й приличаше на вълшебната кръстница от „Пепеляшка“. В подножието на стълбите я чакаше Робърт Маркс, който също й се струваше много хубав.
— Нарича се диадема – засмя се от сърце Мариан. Габриела трябваше да я нарича или лельо Мариан, или госпожа Маркс и го знаеше. Беше понесла няколко сурови наказания за това, че се обръщаше към приятели на родителите си или изобщо към възрастни хора на малко име. – Не е ли глупаво? Принадлежала е на баба ми.
— А тя кралица ли е била? – попита със съвършено сериозен тон Габриела, ококорила големите си умни очи, които винаги вълнуваха сърцето на Мариан Маркс, макар тя да не можеше да разбере защо, но го усещаше с всяка своя фибра.
— Не, просто бе забавна възрастна дама от Бостън. Ала някога била представена на английската кралица и точно тогава е носела диадемата. Стори ми се забавно да си я сложа тази вечер – обясни тя, откачи я внимателно от елегантно фризираната си руса коса и я постави грациозно върху светлите къдрици на Габриела. – Сега ти приличаш на малка принцеса.
— Наистина ли? – отрони със страхопочитание момиченцето. Как бе възможно лошо дете като нея да прилича на принцеса?
— Ела… ще ти покажа – прошепна красивата руса жена, хвана я за ръката и я поведе по коридора към голямото старо огледало. Когато Габриела погледна собственото си отражение, тя се удиви от онова, което видя. До нея стоеше красива жена и я гледаше с топла усмивка, а върху собствената й глава проблясваше малка брилянтна корона, която Мариан прикрепваше.
— О… толкова е красива… и ти също… – Това бе един от онези вълшебни моменти в краткия й живот, които се запечатваха трайно в сърцето й. Защо тази жена винаги се държеше така мило с нея? На какво се дължеше? Как бе възможно двете с майка й да са толкова различни? Това бе загадка, която не се поддаваше на обяснение за Габриела, но от години тя знаеше със сигурност, че не е направила нищо, за да заслужава майка като тази.
— Ти си много специално момиченце – нежно се обърна към нея Мариан и се наведе отново да я целуне, а после внимателно свали диадемата от главата й и сръчно я прикрепи към косата си, след това хвърли последен поглед в огледалото. – Родителите ти трябва да са много щастливи хора. – При тези думи очите на Габриела се разшириха и в тях се четеше отчаяние и тъга. Ако Мариан само знаеше колко лоша е тя, никога не би ги изрекла. Сигурно майка й бе разказала съвсем други неща на жената. – Май вече трябва да слизам. Бедният Робърт ме чака.