— Как стана така, че не бяхме помисляли за това преди? — попита Джейджей. — Говоря за Нова година. Не помислих за моите родители нито веднъж.
— Защото тогава нещата бяха по-зле — каза Мартин. — Семейството е като… не знам. Гравитацията. Понякога е по-силно, отколкото друг път.
— Да. За теб това е гравитацията. Затова сутрин сме готови да полетим, а вечер едвам успяваме да си тътрим краката.
— Тогава като прилива. Не забелязваш как те повлича, когато е… Както и да е. Разбрахте ме какво се опитвам да ви кажа.
— Ако някой се качи тук тази вечер, какво ще му кажете? — полюбопитства Джейджей.
— Ще му разкажа за деветдесетте дни — обади се Джес. — ’Щот е истина, нали!
— А-ха — призна Джейджей. — Истина е, че никой от нас не иска да се самоубие тази вечер. Само че… Ако ни попита защо, ако иска да знае какви важни неща са ни се случили, откакто сме решили да не скачаме, какво ще му кажем?
— Ще му разкажа за работата си в книжарницата — казах аз. — И за състезанието.
Останалите забодоха погледи в краката си. Джес понечи да каже нещо, но Джейджей улови погледа й и тя замълча.
— Да, ами то ти се справяш добре — каза Джейджей след малко. — Само че аз съм прецакан отвсякъде. Извинявай, Морийн.
— А аз не успявам да помогна на най-тъпото дете, което се е раждало на този свят, и то така и няма да се научи да чете — обясни Мартин.
— Не бъди толкова строг към себе си — каза Джес. — Човек се проваля в толкова много неща. Ти си се провалил с децата, връзките ти са отишли…
— Да, ами ти, Джес… Ти бележиш успех след ш… успех. Постигнала си всичко.
— Извинявай, Морийн — обади се Джейджей.
— Да, извинявай, Морийн.
— Преди деветдесет дни не познавах Безкуче — обясни Джес.
— А, да — съгласи се Мартин. — Безкуче. Най-голямото постижение, с което някой от нас може да се похвали. С изключение на състезанието на Морийн, разбира се.
Не му напомних за книжарницата. Знам, че не е кой знае какво, но щеше да излезе, все едно че се хваля.
— Нека да разкажем на приятелите си, които горят от нетърпение да се самоубият, за Безкуче. Я слушайте, Джес се запозна с един мъж, който не вярва в имената и си мисли, че трябва непрекъснато да се самоубиваме. — Това определено ще развесели човека.
— Той не мисли така. Вие само се е… Защо повдигна този въпрос, Джейджей? Щяхме да прекараме добре тази вечер, а ето че сега всички ги потисна ш… депресия.
— Да — съгласи се Джейджей. — Съжалявам. Просто се чудех. Какво правим още тук.
— Благодаря — обади се Мартин. — Благодаря ти за тези думи.
В далечината виждахме светлините на голямото колело край река Ландън Ай.
— Не е нужно да решаваме сега, нали? — попита Джейджей.
— Не, разбира се — отвърна Мартин.
— Какво ще кажете да си дадем още шест месеца? Да видим как ще потръгнат нещата.
— Онова нещо върти ли се? — попита Мартин. — Не мога да разбера.
Останахме загледани дълго и се опитахме да разберем. Мартин беше прав. Имаше вид, че не се движи, но всъщност се движеше. Поне така предполагам.