Десетминутният разговор с Наргилето влезе в историята. Е, не точно както 55 пр.н.е. или 1939-та. Това не е част от истинската история, освен ако някой от нас не вземе да изобрети машината на времето или не попречи на набезите на Ал Кайда във Великобритания, или нещо такова. Кой знае какво щеше да ни се случи, ако Наргилето не си бе паднал по мен? Защото преди да започне да се усуква около мен, аз се канех да се прибера, а Морийн и Мартин щяха да се вече мъртви, по всяка вероятност щеше да стане точно така и… ами всичко щеше да се получи по съвсем различен начин.
Когато Наргилето изброи всички, ме погледна.
— Нали не мислиш да ходиш на покрива?
Веднага си казах: „Не и с теб, надрусано плашило“.
Той продължи да дудне:
— Защото виждам болката и отчаянието в очите ти.
По това време вече бях фиркана, така че като се опитвам да си спомня, съм сигурна, че в очите ми бе видял седемте „Бакарди Бризър“ и двете кутии „Специално пиво“. Затова продължих да го бъзикам.
— Нима?
Той не се отчая.
— Да, г’лей с’еа, мен са ме сложили да дежуря за самоубийци, да наблюдавам за хора, които идват тук, за да могат да се доберат до горе.
Аз веднага полюбопитствах какво става горе.
Той се разсмя и продължи.
— Шегуваш се, нали? Това е небостъргачът „Топърс“. Тук идват, за да се самоубиват.
Никога нямаше да си го помисля, ако той не го бе казал. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Въпреки че се канех да се прибирам, не знаех какво ще правя вкъщи и не можех да си представя какво ще стане, когато се събудя утре сутринта. Исках Час, но той не ме искаше и в този момент осъзнах, че най-доброто, което можех да направя, бе да съкратя живота си. Едва се сдържах да не се засмея. Та това бе страхотно! Исках да скъся живота си, бях на парти в „Топърс“ и това бе невероятно съвпадение. Все едно че Господ ми изпращаше знак. Добре де, съгласна съм, че е много потискащо, когато разбереш, че единственото, което Господ ти е казал през целия ти живот, е едно „Скочи от покрива“, но не мога да го виня. Че какво друго да ми каже?
Тогава усетих цялата тежест — тежестта от самотата, от всичко, което се бе объркало. Чувствах се смела, докато изкачвах последните стъпала към върха на сградата, понесла цялата тежест със себе си. Като скоча, щях да се отърва от нея и това бе единственият начин да направя нещо за себе си, без да объркам всичко. Чувствах се толкова тежка, че ми бе ясно, че ще се стоваря на тротоара за нула време. Щях да подобря световния рекорд по свободно падане.
Мартин
Ако тя не се бе опитала да ме убие, без съмнение щях да съм мъртъв. Само че всеки от нас притежава инстинкт за самосъхранение. Той се проявява дори когато се опитваме да се самоубием. Спомням си само, че усетих потупването по гърба, обърнах се, сграбчих парапета и се разкрещях. Вече бях пиян. От доста време отпивах малки глътки от плоското шише, да не говорим, че бях започнал още преди да тръгна насам. (Знам, наистина знам, че не биваше да се качвам зад волана. Само че нямах абсолютно никакво намерение да взема автобус в ръка със скапаната стълба.) Така че да, сигурно съм се поотпуснал малко с изразните средства. Ако знаех, че е Морийн, ако знаех що за човек е Морийн, по всяка вероятност щях да поуспокоя топката, но в онзи момент не знаех; може дори да съм използвал някоя и друга неприлична дума, за което искам да се извиня. Но и вие трябва да признаете, че ситуацията бе крайно необичайна.
Изправих се и внимателно се обърнах, защото не исках да падна, поне до момента, в който аз сам преценя, след това й се разкрещях, а тя просто стоеше и ме гледаше.
— Познавам ви — започна тя.
— Откъде? — колко бях глупав тази вечер. Хората се приближаваха до мен в ресторанти и магазини, в театри и по паркинги, пред писоари из цяла Англия с думите „Познавам ви“, въпреки че всеки един от тях имаше предвид тъкмо обратното: „Не ви познавам. Виждал съм ви по телевизията“. Искаха ми автограф или да им кажа каква е в живота Пени Чеймбърс. Не очаквах да чуя тези думи тъкмо тази вечер. Стори ми се безсмислено, поне от мястото, на което се намирах.