— Но не можем да останем тук и да чакаме смъртта — възрази Тоя.
— Но пък можем да почакаме нещо да се случи — додаде Мей. — Моля те, нека останем тук!
— Нищо няма да се случи — взе страната на приятелката си Пойли. — Само неприятности. Налага се да се погрижим за себе си.
— Ще ни убият — упорствуваше Веги.
Отчаяна, Тоя се обърна към Грен, най-възрастния сред мъжките деца.
— Ти какво ще кажеш? — попита тя.
Грен бе наблюдавал битката долу с каменно изражение, което не се промени и когато се извърна към Тоя.
— Ти си водачът на групата, Тоя. Които могат, трябва да ти се подчинят. Такъв е обичаят.
Тоя се изправи.
— Пойли, Веги, Мей и вие останалите — последвайте ме! Тръгваме сега, докато долу онези продължават да вилнеят. Трябва да се върнем в гората.
Тя веднага прекрачи бойницата и започна да се спуска по стръмната стена. Изплашени, че ще останат сами, другите я последваха. Хлъзгаха се, залавяха се за издатините, но упорито я следваха.
Долу, смалили се подобно джуджета редом с високата сива сграда, те спряха мълчаливо. Изпитваха някакво страхопочитание към всичко наоколо.
Собственият им свят им се струваше почти недействителен. Точно над главите им грееше грамадното слънце и сенките им приличаха на петна до тях. Нито един предмет наоколо нямаше сянка и пейзажът изглеждаше плосък. Приличаше на мъртъв свят.
Схватката на брега продължаваше трескаво. Всичко наоколо (впрочем както винаги е било тук) бе продукт на Природата, Природата бе върховна владетелка, която сякаш бе решила да прокълне накрая всичко, което бе създала сама.
Превъзмогвайки страха си, Тоя тръгна първа.
Останалите я последваха. Колкото повече се отдалечаваха от крепостта, толкова по-сковани чувствуваха краката си, камъните, по които стъпваха, бяха обагрени с кафявата отрова. Греещото слънце вече я бе изсушило и тя бе напълно безопасна.
От всички страни се носеше грохотът на битката. Децата нагазиха в разпенената вода, но погълнати от безсмислената си вражда, хищниците не им обръщаха никакво внимание. Чести експлозии раздираха морската повърхност. Някои от дърветата на Ничията земя, обитавали тясното пространство в продължение на векове, бяха заровили корените си в тънкия пясъчен слой не само за да търсят храна, но и за да намерят защита срещу враговете си. Стигнали бяха до слой дървени въглища, до залежи от сяра и калиев нитрат. В своите органи дърветата не само ги бяха пречистили, но и ги бяха смесили.
Така получилото се взривно вещество бе събрано в черупки, които висяха по най-високите клони. Сега тези клони насочваха своето оръжие срещу водораслите. Разбуненото море се гърчеше под тази необичайна бомбардировка.
Планът на Тоя не беше много добър. Разчиташе не на правилната преценка, а на случайността. В единия край на полуострова огромно количество водорасли бяха навлезли в сушата и обгръщаха стрелящото дърво. Огънало се под тежестта на своите нападатели, то не спираше борбата. Децата притичаха покрай него и потърсиха прикритие сред високите стъбла на троскота.
Едва сега видяха, че Грен не е с тях.
Глава осма
Скрит зад отбранителните стени на крепостта, Грен лежеше и се припичаше на силното слънце.
Страхът бе важна, но не и единствената причина, поради която остана. Съгласен бе с Тоя, че подчинението е извънредно важно. И въпреки всичко не пожела да тръгне с тях. Сигурен бе, че планът на Тоя е твърде рискован. При това имаше нещо наум, което обаче не можеше да изрази.
— Как да го кажа! — рече той на глас. — Сякаш думите са малко. Сигурно преди е имало повече думи!
Мислите му бяха свързани с крепостта.
Останалите от групата не се бяха и замислили дори. Стъпвайки на покрива на крепостта, вниманието им бе погълнато от друго. Само Грен си бе дал сметка, че не беше обикновена скала. Някой бе вдигнал тази сграда според предварителен замисъл. Сред съществата, които познаваше, имаше само един вид, способен на такова нещо, и неговите представители положително разполагаха с безопасен проход, който да ги свързва със сушата.
Веднага след като изпрати с поглед приятелите си по каменната пътека, Грен извади ножа си и почука по най-близката стена.
Никакъв отговор.
Неочаквано цяло парче от стената на кулата зад него се отвори. Грен се обърна при лекия шум и се озова лице в лице с осем термита, появили се в тъмния отвор.
Обявени някога за врагове, термитите се бяха вспоследствие сближили с хората и с времето между тях се бе породило своеобразно приятелство. И сега, когато хората се бяха превърнали по-скоро в изгнаници, отколкото в наследници на планетата, срещата им с термитите бе съвсем на равна нога.