Момчето се изправи, за да покаже добре тялото си, и се завъртя в странен танц, който не отблъсна ни най-малко неговите партньорки. Сега той бе единственият мъж сред тях, следователно — желан.
Мей скочи внезапно и затанцува с него. После момичето се отдалечи с плавни гъвкави движения. Веги я последва. Мей се заливаше от смях, а момчето подвикваше след нея.
— Веднага се върнете! — скочиха Тоя и Пойли.
Мей и Веги тичаха безгрижно към каменистия склон. Но едва стъпиха върху него, и от песъчливата почва се подаде крайник, който сграбчи Мей за глезена. Тя изпищя и друга ръка се протегна нагоре. Просната на земята, Мей отчаяно зарита с крака. Веги се спусна на помощ с вече изваден нож. Нови ръце изникнаха от пясъка и уловиха момчето.
Когато растителността завладяла Земята, най-малко пострадали обитателите на водния свят. Тяхното царство се поддавало по-трудно от сушата на промени. И въпреки това на много от тях се наложило да променят навиците и начина си на живот.
Новородените хищни водорасли се оказали изобретателни ловци на раци от морското дъно и на черупките им по време на растежа, когато са най-беззащитни. За няколко милиона години този род почти изчезнал от Земята.
Междувременно октоподите вече водели война с водораслите. Раците, които все по-рядко се срещали, били основна част от прехраната им. Като се добавят и другите фактори, които утежнявали съществуването им, октоподите волю-неволю променили изцяло поведението си. За да избегнат водораслите и за да намират храна, много от тях завинаги напуснали океана. Заживели по крайбрежието и така се родил пясъчният октопод.
Изплашени да не останат и без последното мъжко дете, Тоя и останалите се спуснаха да помогнат на Веги. Пясък летеше във всички посоки. Но октоподът разполагаше с толкова много крайници, че щяха да стигнат за всички деца. Без да напуска скривалището си, той успя да ги излови до едно с пипалата си, независимо от яростната им съпротива.
Ножовете се оказаха безполезни и скоро почти всички деца лежаха със зарити в пясъка лица и виковете им съвсем заглъхнаха.
Растителният свят бе взел надмощие не само в количествено отношение, но представителите му се бяха оказали далеч по-приспособими от останалите форми на живот. Отново и отново те успяваха да оцелеят, търсейки подражание на отдавна познати форми и реакции, използвани може би в по-малък мащаб сред животните. Такъв беше случаят с кръстосвачите — най-могъщото сред създанията на растителния свят, то се бе наложило и разраснало до гигантски размери, възприемайки начина на живот на най-обикновения паяк от ерата на каменните въглища.
В Ничията земя, където борбата за оцеляване бе най-ожесточена, този процес на подражание бе особено осезаем. Най-красноречив пример бяха върбите. Имитираха пясъчния октопод и така се бяха превърнали в непобедими обитатели на това кошмарно крайбрежие.
Върбите убийци живееха под пясъка и камъните и само тук-там отделни листа надничаха на повърхността. Корените им бяха придобили невероятна гъвкавост и якост и се бяха превърнали в извънредно полезни за живота им пипала. Именно на представител на тези жестоки създания децата дължаха живота си.
Пясъчният октопод трябваше да задуши плячката си час по-скоро. Прекалено дългата битка привлече вниманието на враговете му — върбите убийци, които, имитирайки го, се бяха превърнали в най-страшния му враг. Корените на две върби се плъзгаха вече под повърхността, докато по пясъка невинно се полюшваха само няколко китки листа, оставяйки след себе си лека диря.
Нападнаха незабавно и без колебание.
Дългите им и възлести корени притежаваха неподозирана сила. Пресякоха пътя на октопода от двете страни. Той познаваше смъртната им неумолима хватка. Отпусна човешките крайници и съсредоточи усилията си срещу върбата убиец. Неговият собствен живот му беше по-скъп.
Той надигна снага от пясъка с широко раззината човка и пълни със смъртен страх белезникави очи — от рязкото движение децата се разлетяха встрани. Успя да освободи почти всичките си пипала. Само едно остана в плен на върбата убиец. Разгневеният октопод яростно го прегриза, сякаш имаше насреща си най-страшния си враг.
Навъсеното море бе съвсем близо. Октоподът понечи да се скрие в неговите дълбини. Корените на върбата убиец трескаво се спуснаха след него. Бързо го откриха. Заловеният октопод размаха облак пясък, размесен със ситни камъни.
Но беше вече късно. Близо тридесет и пет възлести корена се стрелнаха безпощадно напред.
Забравили за смъртната опасност, от която току-що се бяха отървали, децата не можеха да откъснат очи от неравния двубой. Пипалата неочаквано се насочиха и към тях.