Момчето скочи с пълни със сълзи очи. Всички се бяха втренчили в него. Знаеха, че няма по-страшно наказание от това да бъдеш изгонен от групата. Рядко се прилагаше спрямо жени, но никой не беше чувал да се постъпва така с мъж.
— Не можеш да го направиш — извика Грен. — И защо? Посочи поне някаква причина.
— Ти ме удари — отговори Тоя. — Аз съм твой водач, а ти си позволи да ме удариш. Опита се да ни попречиш да спасим Дриф. Готов беше да я оставиш да умре. Пък и винаги си толкова своенравен. Не мога повече да ти бъда водач, ето защо трябва да си отидеш.
Всички, с изключение на Дриф, бяха вече скочили на крака, разтревожени и недоумяващи.
— Това са лъжи!
— Не, не са. — После, сякаш разколебана, тя се обърна към останалите петима, които с тревога следяха разговора помежду им. — Е, какво, не е ли вярно?
Стиснала ранения си крак, Дриф с готовност се съгласи. И Шрий, приятелка на Дриф, се присъедини. Веги и Мей само кимнаха; чувствуваха се виновни, защото не бяха се притичали на помощ на Дриф, и вероятно смятаха, че като подкрепят Тоя, ще изкупят вината си. Единствена Пойли, най-близката приятелка на Тоя, показа макар и слабо несъгласие.
— Няма значение дали това, което казваш, е вярно — заяви момичето. — Аз знам едно, ако не беше Грен, отдавна всички да сме умрели в торбестия бряст. В случая той ни спаси и трябва да сме му благодарни.
— Не е вярно, спаси ни върбата убиец.
— Ако не беше Грен…
— Пойли, не се меси. Ти сама видя, че той ме удари. Трябва да напусне групата! Казах вече, той е прокуден.
Двете малки жени се смериха с гневни погледи.
Инстинктивно бяха посегнали към ножовете.
— Той е наш мъж. Не можем да го пуснем току-така! — рече Пойли. — Говориш глупости, Тоя.
— Да не би да си забравила, че при нас е и Веги!
— Веги е още мъжко дете и ти много добре го знаеш!
— Но вече съм достатъчно голям, за да ти направя бебе, Пойли — ядосано се обади Веги и заподскача, за да покаже колко е мъжествен. — Я ме погледни. Не изглеждам по-зле от Грен.
Момичетата го побутнаха да седне, за да не им пречи, и продължиха да се карат. Останалите също започнаха да се препират. Млъкнаха едва когато Грен избухна в сълзи от безсилен яд.
— Всички вие сте истински глупаци! — провикна се той, хълцайки. — Аз единствен зная как да се измъкнем от Ничията земя. Без мен няма да се справите.
— С всичко можем да се справим и без теб — обади се Тоя. — Имаш ли някакъв план?
— Страхотен водач си, Тоя, няма що! — засмя се горчиво Грен. — Ти дори не знаеш къде се намираме. Още не си разбрала, че сме на границата на Ничията земя. Погледни. От тук се вижда нашата гора.
И той демонстративно посочи към джунглата.
Глава десета
В желанието си по-скоро да се отърват от торбестия бряст те не бяха обърнали внимание на пейзажа. Нямаше почти никакво съмнение, че Грен е прав. Наистина се намираха на границата на Ничията земя.
Съвсем наблизо възлестите и изкривени стебла на дърветата растяха много по-нагъсто, сякаш се стремяха да образуват стена. Сред тях стърчаха изправени като щикове тръни, треви с неимоверно дълги и толкова остри листа, че с тях можеше да се пререже с един замах човешка ръка. Във всичко това гъсто се преплитаха къпинови клони и се образуваше плътна преграда, гъсталак, в който бе истинско самоубийство да влезеш. Растенията бяха нащрек, подобно войници в очакване на общия враг.
А общият враг имаше доста страшен вид.
Огромното смокиново дърво, разпростряло се до всички възможни кътчета на континента, се издигаше високо и заплашително над вкопчилите се в живота остатъци от растителни видове на Ничията земя. Долните клони на гигантската смокиня бяха покрити с много гъста листна маса. Тя бе надвиснала над стената, сякаш искаше да спре и най-слабия лъч слънчева светлина.
Неоценима помощ на смокинята оказваха и много от странните създания, които населяваха джунглата — дърветата капани, съсухрекът и смъртоносното цвете лигава уста и какви ли не още. Подобно на пазачи, те обикаляха и охраняваха територията на гигантското дърво.
Джунглата, примамливо убежище за децата, сега им бе показала острите си нокти.
Грен наблюдаваше спътниците си, обърнали лица към двойната стена от враждебно настръхнала растителност. Всичко бе замряло. Не се усещаше дори онзи съвсем лек бриз, идещ от морето. Само сърцата им се свиваха от страх.
— Сами виждате — обади се Грен. — Оставете ме тук. Тъкмо ще мога да ви наблюдавам как ще преминете през тази преграда. Много съм любопитен да видя как ще го направите.
Сега инициативата беше в негови ръце и той се наслаждаваше на победата си. Децата поглеждаха ту към него, ту към стената, после отново към него.