Но в сравнение с тях те тичаха далеч по-бавно и по-тромаво, а сухожилията им пукаха остро. При всеки скок странно се полюшваха. Имаха едри глави, широки челюсти и неимоверно дълги уши, докато телата им бяха доста безформени и различно обагрени. А несъответствието между предните им крака — малки грозни чуканчета, и задните — значително по-дълги, ги лишаваше от всякаква зайча грациозност.
За Пойли и Грен те бяха странен нов вид с необяснимо грозни крака. За Ятмур тяхната форма имаше обяснение.
Очаквайки появата на животните, Ятмур бе свалила от кръста си окичено с тежести въже и го прехвърляше от една ръка в друга. Когато стадото стигна до скалистото им островче, тя сръчно го метна. Оказа се, че представлява доста примитивна мрежа, по чиито краища висяха тежести.
Три от странните създания се хванаха. Ятмур мигом се спусна и преди да успеят да се освободят, ги завърза.
Стадото се разбяга в различни посоки и скоро се загуби от погледите на нашите пътешественици. Видимо доволна, че е успяла да покаже част от своите умения, Ятмур изгледа победоносно Пойли и Грен. Пойли не й обърна никакво внимание, а посочи с ужас напред към една скала.
— Грен! Виж! Чудовище, Грен! — промълви с пресипнал глас тя и отстъпи назад. — Нали ти казах, че това място е прокълнато.
Недалеч от пътеката, по която бе притичало стадото скокливци, пред очите на децата се надигаше голям балон, който вече ги надминаваше на ръст.
— Това е търбух! Не гледайте натам! — предупреди ги Ятмур. — Причинява страшни неща на хората.
Грен и Пойли обаче не откъсваха очи, сякаш бяха омагьосани. Балонът се бе превърнал във влажна топка, на чиято повърхност се появи голямо, подобно на желе око с бледозелена зеница. То се въртеше насам-натам, докато не попадна на човешките същества.
В долната част на топката се появи широк прорез. Последните няколко скокливеца го забелязаха, поколебаха се за миг и сетне бързо смениха посоката. Шест се престрашиха и скочиха в прореза, който бързо се затвори и балонът започна да се свива.
— Живи сенки! — възкликна Грен. — Какво е това?
— Това е търбух — обясни Ятмур. — Не сте ли виждали досега? Тук има доста от тях. Срещат се край по-високите скали. Да вървим. Трябва да занеса скокливците на моето племе.
Само че гъбата не беше съгласна и упорито настояваше за нещо друго пред Грен и Пойли. Двамата твърде неохотно приближиха до скалата с търбуха.
Сега вече той се бе сплескал напълно и висеше от каменната повърхност като десетки други влажни създания. В самото подножие на скалата, скрити като в торба, все още помръдваха скокливците. Едрото зеленикаво око ги погледна внимателно и се затвори. Сега вече по нищо не личеше, че тук има живо създание.
— Съвсем безопасен е — обади се гъбата. — Той е само най-обикновен стомах.
Младежите продължиха напред, отново водени от Ятмур, стиснала здраво мрежата със скокливците, които се държаха съвсем спокойно, сякаш за тях нямаше нищо необикновено в това да ги заловят.
Постепенно склонът, по който вървяха, започна да става стръмен. Гъбата изказа предположението, че вероятно склонът е причина за оредяването на клоните на смокинята, и изчака да чуе тяхното мнение.
— Възможно е скокливците да имат нужда от дългите си задни крака, за да изкачват тези стръмнини — рече Пойли.
— Нищо чудно — обади се гъбата.
Това е абсурдно, помисли си Грен, а когато тръгнат надолу? Гъбата не може да знае всичко, но пък да се съгласи с глупавото обяснение на Пойли…
— Прав си, че не зная всичко — обади се гъбата, прочела мислите му. — Но за разлика от теб умея да уча бързо, а ти действуваш по инстинкт.
— Какво е инстинкт?
— Незрели мисли — отвърна гъбата кратко.
Най-сетне Ятмур спря. Първоначалната й недружелюбност бе изчезнала, сякаш съвместното им пътешествие ги бе сближило. Тя дори бе весела.
— Намирате се в района на моето племе, нали това искахте?
— Извикай тогава хората. Кажи им, че идваме с добри чувства и че искам да говоря с тях — рече Грен, след което се обърна към гъбата, — но аз нямам представа какво ще им кажа.
— Това е моя грижа — успокои го тя.
Ятмур сви ръце около устата си и изсвири силно. Пойли и Грен се огледаха… Листата наоколо зашушнаха и почти мигновено двамата се оказаха обградени от група войни, сякаш изникнали от земята. От клоните над главите им също се подаваха хора.
Скокливците в мрежата се размърдаха неспокойно.
Грен и Пойли стояха абсолютно неподвижно, за да дадат възможност на новодошлите да ги огледат добре.
Хората от племето на Ятмур пристъпваха внимателно напред. Както можеше да се очаква, в по-голямата си част те бяха жени, прикрили интимните си части с цветя. Всички носеха оръжие. Повечето жени, подобно на Ятмур, имаха хубави черти. Някои носеха на кръста същите обкичени с тежести примки.